Точно там в едно студено мъгливо утро бяха приведени в изпълнение смъртните присъди на единадесетимата най-виновни заговорници и на двамата санитари спиртоварци.
Двадесет души най-предани на революцията партизани заедно с ядката на специалната охрана на щаба ги отведоха дотам. Конвоят се нареди в полукръг пред осъдените и с оръжие в ръка ги изтика, изблъска ги към скалистия край на площадката, откъдето можеха само да скочат в пропастта.
Разпитите, дългият арест и изпитаните унижения ги бяха лишили от човешки облик. Те бяха брадясали, почернели, измъчени и страшни като призраци.
Бяха ги обезоръжили още в началото на следствието. Никому не бе хрумнало да ги претърсва втори път преди екзекуцията. Това би било ненужна подлост, гавра с хората пред близката смърт.
Внезапно Ржаницки, който вървеше редом с Вдовиченко, беше негов приятел и като него стар идеен анархист, стреля три пъти по веригата на конвоя, като се целеше в Сивоблюй. Ржаницки беше изключителен стрелец, но ръката му трепереше от вълнение и не улучи. Пак същата деликатност и жал към старите другари не позволи на караула да се нахвърли върху Ржаницки или да отвърне на покушението с преждевременен залп, преди да е дадена общата заповед. Ржаницки имаше още три неизползувани патрона, но може би от превъзбудата беше забравил за тях и ядосан от несполуката, запрати броунинга в камъните. От удара револверът гръмна за четвърти път и рани в крака осъдения Пачколя.
Санитарят Пачколя изкрещя, хвана се за крака и падна, като скимтеше от болка. Най-близките до него Пафнуткин и Гораздих го вдигнаха, хванаха го под мишниците и го повлякоха, за да не бъде стъпкан в суматохата, понеже всички изведнъж обезумяха. Пачколя вървеше към пропастта, натам, накъдето изтикваха осъдените, куцукаше и подскачаше, защото не можеше да стъпи на ранения си крак, и крещеше неспирно. Нечовешките му вопли подействуваха заразително. Сякаш по даден сигнал всички престанаха да се владеят. Започна се нещо невъобразимо. Посипаха се псувни, дочуха се молби, жалби, гората екна от проклятия.
Гимназистът Галузин свали ученическата фуражка с жълт кант, която още носеше, свлече се на колене и така, без да се вдига, запълзя с тълпата към страшните скали, като се покланяше доземи на войниците от конвоя, давеше се в плач и ги молеше напевно, в полусвяст:
— Виновен съм, братя, няма вече, милост. Не ме погубвайте, не ме убивайте. Още не съм живял, млад съм да мра, моята майка-майчица още веднъж да зърна. Простете ми, братлета, помилвайте ме. Краката ви ще целувам, всичко ще ви изпълнявам. Ох, беля, беля — свършено е, майчице, майчице.
Откъм средата някой опяваше, не се виждаше кой:
— Другарчета, милички, добрички! Може ли така! Опомнете се! На две войни заедно кръв ляхме. За общото дело се бихме. Пожалете ни, пуснете ни. Няма да ви забравим добрината довека, ще заслужим, с дела ще докажем. Да не сте оглушали, що не отговаряте! Безбожници!
Крещяха на Сивоблюй:
— Ей ти, юда христопродажник! Какви изменници сме ние пред тебе! Ти, псе проклето, ти си триж изменник, да те обесят дано! Пред царя клетва си давал, но уби законния цар, пред нас бе кле във вярност, а ни предаде. Целувайте се с оня дявол Горски, докато и него не си предал. Ще го предадеш.
Вдовиченко и в смъртния си час остана верен на себе си. Вдигнал високо глава с прошарени, развети коси, той силно, с пълен глас се обърна към Ржаницки като комунар към комунар:
— Не се унижавай, Бонифаций! Те са глухи за твоя протест. Няма да те разберат тези нови опричници29, тези главорези на новите зандани. Не падай духом. Историята ще сложи всяко нещо на мястото му. Потомството ще прикове на позорния стълб тези бурбони на комисародържавието и черното им дело. Ние умираме мъченици за идеята в зората на световната революция. Да живее революцията на духа! Да живее световната анархия!
Залпът на двадесетте оръжия, произведен по някаква беззвучна заповед, доловена само от стрелците, покоси половината от осъдените, повечето на място. С втория залп довършиха останалите. Най-дълго агонизира момчето, Терьоша Галузин, но и той най-накрая замря, изопнат и неподвижен.
2
Доста време живяха с мисълта лагерът да зимува на друго място, по на изток, и държаха на това намерение. Доста продължиха разузнавателните проверки и обиколките из местността оттатък шосето покрай Витско-Кежемския водораздел. Ливерий често се луташе из тайгата и оставяше доктора сам.
Но вече ставаше късно да се местят, пък и нямаше къде. Беше периодът на най-големите партизански несполуки. Преди пълното си поражение белите бяха решили с един удар веднъж завинаги да разбият горските отряди и с общите усилия на всички фронтове ги обкръжиха. Започнаха да ги изтласкват от всички страни. Това щеше да е катастрофа за партизаните, ако радиусът на обкръжението не беше толкова голям. Спаси ги огромното пространство, което не даваше възможност за връзка. Сега, пред прага на зимата, неприятелят не беше в състояние да съсредоточи фланговете си по непроходимата безпределна тайга и по-отблизо да притисне селските пълчища.
29