Във всеки случай беше станало невъзможно каквото и да било движение. Ако имаха план за прехвърляне, който да гарантира някакви военни предимства, можеха, разбира се, да пробият, с боеве да преминат линията на обсадата и да заемат нови позиции.
Но нямаха подготвен план. Хората бяха изтощени. Младшите командири, самите те паднали духом, загубиха влияние върху подчинените. Старшите всяка вечер се събираха на военен съвет и предлагаха противоречиви решения.
Трябваше да се откажат от търсене на друго място и да се подготвят за презимуване навътре в завзетата горичка. Зимно време по дълбокия сняг тя ставаше непревземаема за противника, ако не беше със ски. Трябваше да се окопаят и да подготвят големи запаси от храна.
Интендантът Бисюрин докладва за остър недостиг от брашно и картофи. Добитък имаха много и Бисюрин предупреди, че през зимата ще се яде главно месо и мляко.
Нямаха достатъчно зимни дрехи. Част от партизаните останаха почти без дрехи. Избиха всички кучета в лагера. Тези, които отбираха от кожарство, шиеха кожуси за партизаните от кучешките кожи с козината навън.
Докторът бе лишен от превоза. Каруците се използуваха сега за по-важни задачи. При последния преход носиха тежкоболните четиридесет версти пеша с носилките.
От медикаментите му бяха останали само хинин, йод и слабително — глауберова сол. Йодът, необходим за операциите и превръзките, беше на кристали, които трябваше да се разтварят в спирт. Съжалиха за унищожените количества ракия и се обърнаха към най-малко виновните, навремето оправдани спиртоварци, да поправят счупената апаратура или да измайсторят нова. Забраненото производство отново потръгна за медицински цели. Хората само си смигаха и поклащаха глави. Започна се пак пиянство, което спомогна за деградацията в лагера.
Дестилатът достигаше почти сто градуса. Тази силна течност добре разтваряше кристалите. Със същия спирт с извлек от хининова кора по-късно, в началото на зимата, Юрий Андреевич лекуваше възобновилите се със студовете случаи на петнист тиф.
3
През онези дни докторът видя Памфил Палих със семейството му. Жена му и децата бяха прекарали цялото последно лято като бежанци по прашните пътища, под открито небе. Бяха наплашени от преживените ужаси и чакаха нови. Скитанията ги бяха белязали с неизгладимия си печат. Жена му и трите деца, син и две дъщери, бяха със светли, изрусели от слънцето ленени коси и бели строги вежди на черните загорели изпръхнали лица. Децата бяха доста малки, за да им личи преживяното, но лицето на майка им от изпитаните потресения и опасности беше загубило всякаква жива мимика и й бяха останали само сухата правилност на чертите, стиснатите тесни устни, напрегнатата неподвижност на страданието с готовност за самозащита.
Памфил ги обичаше безумно, особено децата, и със сръчност, която слисваше доктора, им дялкаше с връхчето на остро наточената брадва играчки от дърво, зайци, мечки и петли.
Когато пристигнаха, Памфил се разведри, живна, започна да се възстановява. Но един ден се чу, че поради вредното влияние на семействата върху лагерните настроения партизаните на всяка цена щели да бъдат разделени от близките си, лагерът щял да се очисти от ненужния невоенен придатък и бежанският обоз с добра охрана щял да бъде оставен да презимува някъде по-далечко. Слуховете за тази раздяла бяха повече от истинските приготовления. Докторът не вярваше, че ще се наложи подобна мярка. Но Памфил помрачня и някогашните му буболечки отново се появиха.
4
На прага на зимата по няколко причини лагерът изпадна в дълъг период на тревога и неизвестност, на тежки и объркани положения, на странни несъобразности.
Белите завършиха набелязаната блокада на въстаниците. Начело на проведената операция бяха генералите Вицин, Квадри и Басалиго. Те се славеха с твърдостта си и непреклонната си решителност. Имената им всяваха ужас сред жените на партизаните в лагера и сред мирното население, което още не беше напуснало родния край и бе останало в селата оттатък, зад неприятелската верига.
Както вече се каза, нямаше вероятност вражеското обкръжение да се стегне. По този въпрос бяха спокойни. Но пак не можеха да останат безразлични към обсадата. Покорността пред събитията нравствено подкрепяше противника. Трябваше да се измъкнат от този капан, макар и безопасен, поне колкото за военна демонстрация.