За целта отделиха големи партизански сили и ги съсредоточиха срещу западната дъга на обкръжението. След многодневни люти боеве партизаните победиха неприятеля, разкъсаха кръга на обсадата и в този участък навлязоха в тила му.
През свободното пространство, образувано от пробива, се откри достъп към тайгата и към партизаните. И нови тълпи бежанци се втурнаха към тях. Този приток на мирни селски жители се състоеше не само от близки на партизаните. Ужасено от наказателните операции на белите, цялото околно селячество се беше вдигнало от домовете си, беше изоставило родните пепелища и, естествено, търсеше селската горска войска, в която виждаше свой закрилник.
Но в лагера се чудеха как да се избавят от собствените си храненици, та камо ли да се радват на чужди и нови. Партизаните пресрещаха бежанците, спираха ги и ги пренасочваха към воденицата на Чилимското сечище — на река Чилимка. Това място, образувано от разрасналите се чифлици около воденицата, се наричаше Двори. Там смятаха да направят зимен стан за бежанците и да разположат склада със заделеното за тях продоволствие.
Междувременно, докато се вземаха тези решения, събитията продължаваха да се развиват и лагерното командуване вече ги изпускаше от контрола си.
Удържаната победа над неприятеля усложни положението. Белите пуснаха навътре партизанската група, която ги беше разбила, след което отново възстановиха и стегнаха обръча. Отрядът, който с атака бе навлязъл в тила им, остана отрязан от своите в тайгата.
Бежанките също създаваха проблеми. Следите им се губеха в гъстите непроходими дебри. Хората, изпращани да ги посрещнат, се разминаваха с тях и се връщаха, а жените стихийно се движеха навътре в тайгата и проявяваха по пътя си чудеса от находчивост, отваряха просеки в леса, прехвърляха мостове и проходи през блатата, изсичаха пътеки.
Всичко това противоречеше на намеренията на горския щаб и обръщаше с главата надолу всички планове и предначертания на Ливерий.
5
По този повод се ядосваше той, застанал заедно със Свирид близо до големия път, част от който минаваше тук през тайгата. На пътя стояха началниците и спореха дали да режат, или не телеграфните жици край пътя. Очакваха решаващата дума на Ливерий, а той се заплесваше със скитника звероловец. Само махна с ръка, че сега ще дойде, да го почакат, да не се разотиват.
Свирид дълго време не можа да преглътне осъждането и разстрела на Вдовиченко, чиято единствена вина беше, че влиянието му съперничеше с авторитета на Ливерий и това внасяше разкол в лагера. Свирид искаше да се махне от лагера и пак да заживее сам и волно. Но беше късно. Наемник, продажник — чакаше го съдбата на разстреляните, ако сега напуснеше горските братя.
Времето беше възможно най-ужасното, каквото може да си представи човек. Остър силен вятър носеше ниско над земята парцаливи облаци, черни като сажди. От тях току почваше да се сипе сняг с треперливата прибързаност на някаква бяла лудост.
За миг бял саван покриваше далнините, върху земята падаше бяла пелена. В следващата минута пелената изгаряше, топеше се цялата. Показваше се черна като въглен пръстта, черно небе, пръснато отгоре с косите отоци на излели се нейде дъждове. Земята не поемаше повече вода. В момент на просветление облаците се разнасяха, сякаш някой проветряваше небето и отваряше горе прозорците, а те бляскаха със студена стъклена белота. Застиналата вода, непопила в пръстта, отвръщаше със същите отворени прозорци на своите локви и езерца, изпълнени с подобен блясък.
Мрачината се плъзгаше като дим по катраненочерните бодли на иглолистната гора, без да попива в тях, както водата не попива в мушама. По телеграфните жици лъщяха нанизи от дъждовни капки. Те висяха съвсем близо една до друга, без да падат.
Свирид беше от пратените навътре в тайгата да пресрещнат жените. Искаше да разкаже на началника за всичко, което беше видял. За безсмислената бъркотевица, която идваше от сблъсъка на различните, еднакво неизпълними заповеди. За жестокостите на най-слабата, обезверена част от женските сборища. Тръгнали пеша с бохчите, с торбите, понесли и кърмачетата, с пресъхнало мляко, изтощени и обезумели, млади майки захвърляха децата си по пътя, изтръскваха брашното от торбите и обръщаха назад. Ще рече, по-добре бърза смърт, отколкото продължително умиране от глад. По-добре в ръцете на врага, отколкото в устата на горските зверове.