Николай Николаевич извърна лице от прозореца. Дощя му се да иде някъде на гости или просто така да излезе. Но веднага си спомни, че ще идва по работа толстоистът Виволочнов, значи не може да мръдне. Заразхожда се из стаята. Замисли се за племенника си.
Когато се премести в Петербург от провинциалното Приволжие, доведе Юра в Москва при близките си Веденяпини, Остромисленски, Селявини, Михаелисови, Свентицки и Громекови. Първо го настаниха при Остромисленски, лекомислен стар бъбривец, наричан от сродниците просто Федка. Той незаконно съжителствуваше с възпитаничката си Мотя и затова се имаше за размирник и поборник за идеята. Федка не оправда гласуваното му доверие и дори се оказа мошеник, защото харчеше за свои нужди издръжката на момчето. Юра бе преместен в професорското семейство Громеко, където живееше и понастоящем.
У Громеко той живееше в много благоприятна атмосфера.
Образували са там един триумвират — размишляваше Николай Николаевич, — Юра, съученикът му Гордон и дъщерята на домакините Тоня Громеко. Този тристранен съюз се е надъхал от „Смисълът на любовта“ и „Кройцерова соната“ и е превъртял на тема проповед на целомъдрието.
Юношеството трябва да мине през всички крайности на чистотата. Но те прекаляват, те са се вманиачили на тази тема.
Страшни чудаци и същински деца. Сферата на чувствеността, която така ги вълнува, те наричат, кой знае защо, „пошлост“ и употребяват тази дума когато и както им падне. Твърде неудачен избор! „Пошлост“ за тях е и гласът на инстинкта, и порнографската литература, и експлоатацията на жените, и едва ли не всичко физическо. Те се изчервяват и пребледняват, щом произнесат тази дума!
Ако бях в Москва — мислеше си Николай Николаевич, — нямаше да оставя нещата толкова да се задълбочат. Свянът е хубаво нещо, но всичко с мярка…
— А, Нил Феоктистович, добре дошли — възкликна той и се запъти да посрещне госта.
10
В стаята влезе дебелак в сива рубашка, препасана с широк колан. Беше с валенки, крачолите издути на коленете. Правеше впечатление на добродушен човек, който витае из облаците. На носа му злобно подскачаше малко пенсне с широка черна лента, съвсем пресен. Природата така явно е биела на очи и така хищно и осезателно е преследвала човека по петите, че може би наистина навсякъде е било пълно все още с богове. Това са най-първите страници от хрониката на човечеството, те тъкмо са започвали.
Античният свят е свършил в Рим поради пренаселване.
Рим е тъпканица от заимствувани богове и поробени народи, двуетажна блъсканица на земята и на небето, свинщина, стегната на траен възел като преплетени черва. Даки, херули, скити, сармати, хипербореи, тежки колела без спици, лоясали очи, содомия, двойни гуши, храна за риби от месото на образованите роби, неграмотни императори. Светът е по-пълен с хора откогато и да било след това, те са натикани в коридорите на Колизеума и страдат.
И ето в камарите мраморна и златна безвкусица идва един леконог и озарен от сияние, подчертано човешки, умишлено провинциален, галилейски, и от този миг нататък народите и боговете секват и започва човекът, човекът дърводелец, човекът орач, човекът пастир сред овчето стадо по залез слънце, човекът, който ни най-малко не звучи гордо, човекът, благодарно размножен по всички люлчини песни и всички световни картинни галерии.
11
Петровските улици правеха впечатление на петербургско кътче в Москва. Съответствието на сградите от двете страни на улицата, изисканите портални врати с гипсови украшения, книгопродавницата, читалнята, картографското учреждение, твърде приличната тютюнрпродавница, твърде приличният ресторант, пред ресторанта — газените лампи с матови полукълба и масивни конзоли.
Зиме това място се въсеше с мрачна надменност. Тук живееха сериозни и почтени хора със свободни професии, които изкарваха добри пари.
Тук се ширеше по ергенски Виктор Иполитович Комаровски — той беше наемателят на апартамента на втория етаж срещу широкото стълбище с широки дъбови перила. Грижовно заета с всичко, без същевременно да се меси в нищо, Ема Ернестовна, неговата икономка, по-точно домакинята на тихото му усамотение, се занимаваше с къщната работа нечуто и невидимо, и той й се отплащаше с рицарска признателност, естествена за такъв джентълмен, и не понасяше в апартамента гости и посетителки, несъвместими с безметежния й старомомински манталитет. У тях цареше спокойствието на монашеска обител — щорите пуснати, никъде нито прашинка, нито петънце, като в операционна.