Други, измежду най-силните, показваха издръжливост и храброст, непознати и за мъжете. Свирид имаше още много съобщения. Искаше да предупреди началника за надвисналата опасност от нов бунт в лагера, още по-опасен от потушения, и не намираше думи, защото нетърпението на Ливерий, който нервно припираше, му отнемаше последните остатъци дар-слово. А Ливерий непрестанно го прекъсваше не само защото го чакаха на пътя и му махаха, но и защото през последните две седмици всички все това му говореха и тези факти вече му бяха известни.
— Не ми давай зор, другарю началник. И без туй не съм от най-сладкодумните. Мен думите на гърлото ми засядат, давя се от думите. Чуеш ли кво ти викам? Иди в бежанския обоз и ги стегни женорята. Че виж накъде ги избива. Аз те питам туй какво е: „На крак срещу Колчак!“ — или женски пазар.
— По-накратко, Свириде. Ей на, викат ме. Не го усуквай много.
— Сега и това проклето женище, Злидарица, дявол я знае каква е и що е. Дето беше рекла при добитъка да я пишем ветренярка…
— Ветеринарка, Свириде.
— Е, та? Нали викам — ветренярка, да лекува животинските болежки. Ама какви ти добичета, като е станала разколница, баячка, женски поп, кравешки литергии служи, отбива от правия път новите бежанки. На, вика, да видите докъде ще се докарате подир червения байрак да тичате с подпретнати фусти. Друг път да не тичате.
— Не те разбирам за какви бежанки говориш, за нашите, партизанските, или за някакви други?
— Ясно, че за другите. За новите, другоселките.
— Ама нали имат нареждане да вървят в село Двори, на Чилимската воденица. Защо са тук?
— Как не, село Двори. От твоите Двори едно пожарище е останало, пепелище. И воденицата, и всичко наоколо е гола жарава. Ония, като отишли на Чилимка, какво да видят, пусто мъртвило. Половината са мръднали, само реват и търсят да се върнат при белите. А други те си дигнаха парцалите и довтасаха тук с целия обоз.
— През гората, през тресавищата!
— Ами нали си имат брадви и триони. Пратихме от нашите мъже да ги охраняват, та им помогнали. Викат, че тридесет версти просека са изсекли. С мостовете му, луди глави. Ха кажи, че са жени! Такива ги вършат, шашкънките, че ум да ти зайде.
— Е, хубава работа! Ти какво се радваш, бре, тридесет версти просека. Добре са услужили на Вицин и Квадри. Отворили са им път в гората, ако ще с артилерия да минат.
— Заслон. Заслон. Ще завардим със заслон и готово.
— Добре, че ми каза.
6
Дните се скъсиха. В пет притъмняваше. По здрач Юрий Андреевич пресече големия път там, дето онзи ден Ливерий се разправяше със Свирид. Докторът отиваше в лагера. Близо до поляната и хълма с офиката, която се смяташе за граничен жалон на лагера, чу нахакания глас на Кубарица, конкуренцията, както на шега наричаше врачката-знахарка. Неговата съперничка с вреслив крясък пееше нещо весело, буйно, сигурно частушки. Другите я слушаха. Прекъсваха я взривове от радостен смях, мъжки и женски. После всичко утихна. Сигурно се бяха разотишли.
Тогава Кубарица запя другояче, тихо, на себе си, като Смяташе, че е съвсем сама. Юрий Андреевич бавно вървеше в тъмното по пътечката, която заобикаляше мочурливата ливада пред офиката, като внимаваше да не стъпи във водата, и изведнъж се спря втрещен. Кубарица пееше някаква стара руска песен, неизвестна на доктора. Може би беше нейна собствена импровизация?
Руската песен е като езерна вода. Току ти се стори, че е спряла неподвижно. А песента неспирно извира от дълбините и спокойната й повърхност е измамна.
Тя всячески, с повторения, с паралелизми, задържа хода на постепенно развиващото се съдържание. Стига до някакъв предел и внезапно широко се разкрива и блясва отведнъж. Така е изразена в нея сдържаната и самоовладяваща се мъчителна сила. Това е безумен опит с думи да се спре времето.
Кубарица наполовина пееше, наполовина говореше: