Докато Ливерий, докторът и членовете на военния съвет заседаваха и обсъждаха какво да го правят, той бродеше на свобода из лагера с клюмнала на гърдите глава, с невиждащи мътножълти очи, с поглед изпод вежди. Тъпата усмивка на нечовешко, непобедимо страдание не слизаше от лицето му.
Никой не го жалеше. Всички се отдръпваха от него. Чуваха се гласове за саморазправа. Не ги подкрепиха.
Повече нямаше какво да прави на този свят. На заранта изчезна от лагера, както бяга от себе си ненормално, болно от бяс животно.
9
Зимата отдавна беше дошла. Камък и дърво се пукаха от студ. Разкъсани звуци и форми без видима връзка се появяваха в мразовитата мъгла, стояха, движеха се, чезнеха. Не слънцето, с което бяха свикнали на земята, а някакво друго, подменено, висеше като кърваво кълбо в гората. Бавно и тежко, сякаш в сън или във видение изтичаха от него лъчи гъста като мед кехлибареножълта светлина и по пътя си застиваха във въздуха и замръзваха по дърветата.
Едва докосвайки земята с обли стъпала и пробуждайки на всяка крачка бясно снежно скърцане, във всички посоки се движеха незрими люде с валенки, а допълващите ги силуети с калпаци и полушубки отделно плуваха във въздуха като кръжащи в небесните сфери светила.
Познатите се спираха, започваха разговор. Те доближаваха зачервените си като запарени в баня лица със заледените сюнгери на брадите и Мустаците. От устата им на облаци излитаха кълба плътна, лепкава пара, грамадни в сравнение с малкото и сякаш смразени думи в кратката им реч.
Ливерий и докторът се сблъскаха на пътеката.
— А, вие ли сте? Откога не сме се виждали! Довечера ви каня в моята землянка. Елате да пренощувате при мен. Да си спомним младините, да си побъбрим. Имам новини.
— Да не се е върнал куриерът? Има ли сведения за Варикино?
— За моите и за вашите в донесенията няма нито дума. Но тъкмо оттам черпя утешителни изводи. Явно са се спасили своевременно. Иначе щяха да ги споменат. Впрочем ще поговорим довечера. Значи чакам ви.
В землянката докторът повтори въпроса си:
— Отговорете ми само: какво знаете за нашите семейства?
— Вие пак не желаете да видите по-далеч от носа си. Нашите сигурно са живи и са в безопасност. Но не става дума за тях. Имам, чудесни новини. Искате ли месо? Студено телешко.
— Не, благодаря. Не се разсейвайте. Говорете по същество.
— Не сте прав. Аз пък ще хапна. В лагера върлува скорбут. Хората са забравили какво е хляб, какво е зеленчук. През есента трябваше по-организирано да берем лешници и диви плодове, докато бежанките бяха тук. Казвам, че работите ни са във възможно най-прекрасното състояние. Стана точно както винаги съм го предсказвал. Настъпи раздвижване. Колчак отстъпва по всички фронтове. Това е пълно и неудържимо поражение. Видяхте ли сега? Нали ви казвах. А вие хленчехте.
— Кога съм хленчил?
— Постоянно. Особено когато напираше Вицин.
Докторът си спомни наскоро отминалата есен, разстрела на метежниците, детеубийството и женоубийството на Палих, кървавите страхотии и човешката кланица, на която не се виждаше краят. Жестокостите на белите и на червените си съперничеха по бруталност и непрекъснато нарастваха в отговор на противниковите, сякаш се умножаваха взаимно. Повдигаше му се от кръвта, тя му се качваше в гърлото и го удряше в главата, тя сякаш замрежваше погледа му. Това не беше хленч, а нещо съвсем друго. Но как да го обясни на Ливерий?
В землянката миришеше на ароматен дим. Той полепна по небцето му, пощипваше го в носа и в гърлото. Землянката се осветяваше с тънко насечени борини в желязна тринога. Когато поредната догаряше, обгорялото крайче падаше в поставено отдолу тасче с вода и Ливерий втъкваше в пръстена нова, запалена.
— Вижте какво си паля. Свърших газта. Дървата съвсем са пресъхнали. Бориката изгаря бързо. Да, скорбут в лагера. Категорично ли се отказвате от телешкото? Скорбут. Ами вие къде гледате, докторе? Вместо да съберете щаба, да съобщите за положението, да прочетете на ръководството лекция за скорбута и мерките за борба с него.
— Не ме измъчвайте, за бога. Какво точно ви е известно за нашите близки?
— Вече ви казах, че нямаме никакви точни сведения за тях. Но не ви казах какво знам от последните военни донесения. Гражданската война свърши. Колчак е разбит завинаги. Червената армия го гони по железопътната магистрала на изток, за да го хвърли в морето. Друга част от Червената армия бърза да се съедини с нас, та с общи сили да се заемем с унищожаването на многобройните му тилове, пръснати навсякъде. Южна Русия е очистена. Защо не се радвате? Това малко ли е?