— Не е вярно. Радвам се. Но къде са нашите семейства?
— Във Варикино ги няма и това е голямо щастие. Макар че летните легенди на Каменодворски, както и предполагах, не се потвърдиха — помните ли онези глупави слухове, че във Варикино имало нашествие на някаква загадъчна народност. Но градчето наистина е съвсем обезлюдено. Все нещо е ставало там и добре, че и двете семейства навреме са се махнали. Да се надяваме, че са се спасили. Това са, според данните на моето разузнаване, предположенията на малцината останали.
— А Юрятин? Какво става там? Кои са в града?
— По този въпрос също нещо не е наред. Явно е грешка.
— А именно?
— Там били още белите. Това е пълен абсурд, изключено е. Сега ще ви го докажа недвусмислено.
Ливерий втъкна в триногата нова борина, сгъна откъм нужните деления изпомачканата карта с мащаб един дюйм към две версти, а ненужните краища подпъхна отдолу и започна да обяснява по картата с молив в ръка.
— Вижте сега. Във всички тези участъци белите са отблъснати. Ето тук и тук, и тук, навсякъде околовръст. Следите ли внимателно?
— Да.
— Те не могат да бъдат в посока Юрятин. Иначе при прекъснатите комуникации неизбежно ще се окажат в клопка. Това не може да не е очевидно за техните генерали, колкото и да са бездарни. Обличате си кожуха? Защо?
— Извинете ме, само за минутка. Сега ще се върна. Тук ми люти от тютюна и от дима на борината. Не ми е добре. Ще глътна чист въздух.
Докторът се изкачи от землянката навън и смете с ръкавицата снега от един дебел дънер, сложен за сядане пред входа. Седна на него, наведе се, подпрял глава с двете си длани, и се замисли. Зимната тайга, горският лагер, осемнадесетте месеца, прекарани при партизаните, сякаш се бяха изпарили. Забрави за тях. Във въображението си виждаше само близките. И си представяше какви ли не кошмари, свързани с тях.
Ето Тоня върви през полето във виелицата с Шурочка на ръце. Загръща го с одеялото, краката й затъват в снега, едвам ги измъква, а бурята я покосява, вятърът я поваля, тя пада и става, безсилна да се задържи на уморените си нозе. О, но той все забравя, забравя. Тя е с двете деца и кърми по-малкото. И двете й ръце са заети, както на бежанките от Чилимка, дето се бяха побъркали от безкрайните страдания и тревоги.
И двете й ръце са заети, а няма никого наоколо, който да й помогне. Таткото на Шурочка го няма. Той е далече, винаги е далече, през целия им живот не е с тях, какъв татко е той, такива ли са истинските татковци? А къде е нейният баща? Къде е Александър Александрович? Къде е Нюша? Къде са другите? О, по-добре да не си задава такива въпроси, по-добре да не мисли, по-добре да не се задълбочава.
Докторът се вдигна от дънера с намерението да се спусне пак в землянката. Внезапно мислите му заработиха в нова насока. Той реши да не се връща при Ливерий.
Отдавна имаше приготвени ски, торба сух хляб и всичко необходимо за бягството. Беше заровил всички неща зад граничната линия на лагера, под голямата елша, и за по-сигурно дори беше направил специална засечка на дървото. Натам, по утъпканата пътека между преспите потегли сега. Нощта беше ясна. Имаше пълнолуние. Докторът знаеше къде са поставени нощните караули и успешно ги отмина. Но на полянката със заледената офика часовоят отдалече му викна, засили се и изправен на ските, се плъзна към него.
— Стой! Ще стрелям! Кой си ти! Казвай паролата!
— Ти да не си полудял, братко? Свой съм, не ме ли позна? Вашият доктор Живаго.
— Виноват! Не ми се сърди, другарю Живак. Не те познах. Ама ако че си живак, пак няма да те пущим нататък. Всичко трябва да си е както се следва.
— Добре де. Паролата е: Червен Сибир, отговорът е: долу интервентите.
— Така по може. Върви където щеш. Кой дявол те е понесъл тъй по нощите? Болни ли имаш?
— Не ми се спи и ожаднях. Рекох да се поразходя, да си наквася устата с малко сняг. Видях офиката със замръзналите зрънца, искам да ида да си откъсна.
— Да му се не знаят и господарските измишльотини, зимно време на гроздобер. Три години ви ги избиваме от главите, ама каква полза. Нямате капка съзнателност. Върви си яж офиката, откачалка. Да не ми се свиди!
И пак така се засили и с бързи тласъци прав профуча с дългите ски и се отдалечи по девствения сняг все по-навътре и по-навътре, зад щръкналите като оредяла коса голи зимни храсти. А пътечката, по която вървеше докторът, го отведе право при споменатата офика.
Тя беше наполовина в сняг и наполовина в замръзнали листа и зрънца и протягаше насреща му две заснежени клонки. Спомни си големите бели ръце на Лара, заоблени, щедри, хвана се за клоните и придърпа дръвчето към себе си. Сякаш с човешко ответно движение офиката го посипа целия със сняг. А той бърбореше, без да разбира какво, изпаднал в някакъв транс.