Тези времена бяха оправдали стария израз, че човек за човека е вълк. Пътник, съгледал пътник, бързаше да се скрие, първият срещнат убиваше първия срещнат, за да не бъде убит. Чу се за единични случаи на канибализъм. Човешките закони на цивилизацията бяха забравени. Влизаха в сила животинските. Човеците сънуваха праисторически сънища от пещерния век.
Самотни сенки се мяркаха понякога далеч пред него и бързешком пресичаха пътя — докторът винаги гледаше да ги заобиколи и те често му се струваха познати, вече срещани. Струваше му се, че всички са от партизанския лагер. В повечето случаи грешеше, но веднъж очите не го излъгаха. Някакъв младеж изпълзя от снежната планина, затрупала международния спален вагон, свърши си работата навън и пак се пъхна в пряспата — той наистина беше от горското братство. Това беше уж разстреляният Терентий Галузин. Останал недоубит, той дълго време бе лежал в безсъзнание, после се беше съвзел, пълзешком бе избягал от мястото на разстрела, крил се бе по горите, лекувал бе раните си и сега тайно и с чуждо име се промъкваше при близките си в Крестовоздвиженск, а по пътя се криеше от хората в заснежените влакове.
Тези картини и гледки правеха впечатление на нещо отвъдно, нереално. Те изглеждаха като частици от някакви незнайни чуждопланетни съществования, по погрешка изникнали на земята. И само природата бе останала вярна на историята и се явяваше пред очите му такава, каквато я представяха най-новите художници.
Случваха се тихи зимни вечери, светлосиви, тъмнорозови. По светлото небе се очертаваха тъмните върхове на брезите, тънки като начертани знаци. Черни потоци се стичаха под сивата слюда на тънкия лед, в бреговете от белия сняг, струпан на преспи, а долу подгизнал от речната вода. И ето, в една такава привечер, мразовита, прозрачносива, мека като пухчетата на върбата, след някой и друг час вече трябваше да стигне до къщата с фигурите в Юрятин.
Докторът искаше да отиде при таблото на Центропечат, за да види официалните съобщения. Но погледът му непрекъснато се плъзгаше към противоположната страна, към прозорците на втория етаж на къщата отсреща. Тези прозорци към улицата някога бяха замазани с бяло. В двете стаи зад тях се пазеха мебелите на собствениците. И въпреки че от студа долните части на стъклата сега се бяха покрили с тънки кристали скреж, виждаше се, че прозорците са чисти, измити от боята. Какво означаваше тази промяна? Дали се бяха върнали собствениците? Или Лара е напуснала и там живеят други и всичко е съвсем иначе.
Неизвестността го тревожеше. Не издържаше вече на вълнението. Пресече, влезе през главния вход и се заизкачва по стълбището, тъй познато и толкова мило на сърцето му. Колко често в горския лагер си беше спомнял до последната извивка ажурната украса на чугунените стъпала. На един от завоите нагоре, като погледнеш през стъпалата, долу се виждат захвърлените под стълбището стари кофи, легени и счупени столове. Същото се повтори и сега. Нищо не беше се променило, беше си както навремето. Докторът изпита почти благодарност към стълбището за неговата вярност към миналото.
Някога бе имало звънец на вратата. Но той беше развален и не работеше още тогава, преди горския плен. Докторът понечи да почука, но забеляза, че вратата е заключена по нов начин, с тежък катинар, окачен на две халки, грубо завинтени в облицовката на едновремешната дъбова врата, с красива, на места изронена резба. По-рано не допускаха такъв вандализъм. Имаше си секретни брави, които чудесно се заключваха, а случеше ли се да се развалят, имаше си ключари да ги поправят. Тази нищожна дреболия по своему свидетелствуваше за общата и доста напреднала разруха.
Докторът беше сигурен, че Лара и Катенка не са тук, а може би не са и в Юрятин или изобщо ги няма на този свят. Беше готов за най-страшни разочарования. Само колкото да му е чиста съвестта, реши да бръкне в дупката, от която толкова се бояха той и Катенка, и потропа с крак по стената, за да не се натъкне на някой плъх. Нямаше никаква надежда да намери нещо в скривалището. Отворът беше закрит с тухла, той я извади и си пъхна ръката във вдлъбнатина. О, чудо! Ключът и някаква бележка. Бележката беше доста голяма, на цял голям лист. Докторът отиде до прозореца на стълбите. Още по-голямо чудо, почти невероятно! Бележката е писана за него! Той бързо я зачете:
„Господи, какво щастие! Разправят, че си жив и са те открили. Видели са те извън града, веднага ми казаха. Предполагам, че първо ще побързаш да идеш във Варикино, и тръгвам с Катенка за там. За всеки случай ключът е на старото място. Изчакай ме, не мърдай никъде. А, ти не знаеш, сега живея в предната част на къщата, в стаите, дето гледат към улицата. Впрочем ще се досетиш. У дома е пусто и голо, наложи се да продадем част от мебелите на собствениците. Оставям ти малко ядене, най-вече варени картофи. Затисни капака на тенджерата с ютията или с нещо тежко, както аз съм направила, заради плъховете. Не съм на себе си от радост.“