— Трябва ми ножица, не се учудвайте. Искам да помоля за минутка да ми услужите. Тук пред вас ще си подстрижа брадата и ви я връщам с благодарност.
В очите й се появи недоверчиво учудване. Беше съвсем ясно, че се съмнява в умствените способности на събеседника.
— Ида отдалече. Току-що стигнах до града. На нищо не приличам. Искам да се подстрижа — и ни една бръснарница. Затова реших да опитам сам, но нямам ножица. Бихте ли ми услужили, ако обичате?
— Добре. Аз ще ви подстрижа. Само че да му мислите. Ако е заради друго, ако е някаква хитрост, промяна на външния вид за маскировка, нещо политическо, ще извинявате. Няма да си жертвуваме живота заради вас, ще се оплачем където трябва. Времената сега са други.
— Моля ви се, нищо подобно!
Шивачката го пусна вътре, въведе го в една странична стаичка колкото килерче и след миг той седеше на стола като в бръснарски салон, целият завит с чаршафа, усукан около врата му и затъкнат под яката.
Шивачката отиде за инструментите и след малко се върна с ножица, гребен, няколко машинки различни номера, каиш и бръснач.
— Всичко съм опитала в тоя живот — обясни тя, като забеляза изумения му поглед, задето разполага с необходимото. — И бръснарка съм била. През миналата война бях милосърдна сестра и се научих да стрижа и да бръсна. Първо ще подкастрим брадата с ножицата, после ще ви обръсна.
— Косата, моля ви, съвсем късо.
— Ще се постараем. Иначе сте интелигентен на вид, а се преструвате, че не знаете. Сега не работим на седмици, а на декади. Днес е седемнадесети, а на датите със седмица бръснарниците имат почивен ден. Нали знаете.
— Честна дума. Защо да се преструвам? Казах ви. Ида отдалече. Не съм тукашен.
— По-кротко. Не шавайте. Така ще ви порежа. Значи не сте тукашен? С какво пристигнахте?
— Със собствените си крака.
— По големия път?
— И по големия път, и по линията. Вагони, вагони — сума нещо под снега! Всякакви, лукс, първокласни.
— Ето и отсам малко. Сега тук, и готово. По семейна работа ли?
— Каква семейна? Занимавам се с бившия съюз на кредитните дружества. Инспектор съм, обикалям. Изпратиха ме да ревизирам. Къде, по дяволите! Залостих се в Източен Сибир и не мога да се измъкна. Влакове няма. Та се наложи пешком, какво да се прави. От месец и половина съм на път. На каквото се нагледах, един живот не ми стига да го опиша.
— Няма и нужда да го описвате. Аз ще ви кажа какво да правите. Почакайте малко. Ето ви огледалото. Измъкнете си ръката от чаршафа, дръжте така. Я се погледнете. Какво ще кажете?
— Според мен пак е дълга. Можеше и по-късо.
— Няма да става за прическа. Та викам, хич да не разправяте. За всичко това е по-добре да си мълчите. Кредитни дружества, вагони лукс под снега, инспектори и ревизори, най-добре направо да забравите тези думи. Че не знам какво ви се пише. Ще загазите и с двата крака, тия неща не са за сегашно време. По-добре да лъжете, че сте доктор или учител. Ето срязахме вече брадата и ще почнем самото бръснене. Сапунисваме, шат-шат и ще се подмладим с десет години. Ще ида за вода, ще сложа да се топли.
„Коя е тази жена? — си мислеше междувременно докторът в нейно отсъствие. — Чувствувам, че имаме някакви допирни точки и че би трябвало да я познавам. Май съм я виждал някъде или съм я чувал. Сигурно ми прилича на някого. Но на кого, дявол да го вземе?“
Шивачката се върна.
— Ето, че дойде ред на бръсненето. Та тъй значи, по-добре човек много да не дрънка. Това си е вечна истина. Думата е сребро, мълчанието — злато. Влакове не знам си какви и разни кредитни дружества! Най-добре да разправяте, че сте доктор или сте учител. А туй, дето сте го видели, оставете си го за вас. Кого ли ще слисате с тия работи! Да не ви дразни бръсначът?
— Малко боли.
— Дере, сигурно дере, знам аз. Ще потърпите, миличък. Няма как. Косъмът ви е загрубял и кожата ви е отвикнала. Да. Та кой ли ще ти се чуди на разни гледки по наше време. Хората обръгнаха. И ние колко тегло видяхме. Тук през атаманщината какво чудо беше! Грабежи, убийства, отвличания! Преследваха хората като зверове. Един например дребен сатрап, сапуновец, намразил, видите ли, поручика. Праща войниците да му направят засада срещу къщата на Крапулски, близо до Крайградската гора. Разоръжават го и под конвой в Развилие. А в Развилие беше същото, което сега е губернската чека. Лобно място. Не си мърдайте главата. Дере ли? Знам, драги, знам. Какво да се прави. Тук трябва да теглим една контра, а косъмът ви е станал като четина. Твърд. Та такова едно място. Жена му, значи, в истерия. Жената на поручика. Коля, моят Коля! И право при главния. То така си е приказката де, че право при него. Кой ще я пусне. Ами протекция? Тук пък една личност от съседната улица имаше достъп до главния и за всички се застъпваше. Изключително хуманен човек, не беше като другите, разбран. Генерал Галиулин. А наоколо жестокости, зверства, драми на почва ревност. Не ти трябват испански романи.