Ето това е Лара. С тях не може да говори, а тя е тяхна представителка, техен израз, техният дар-слух и дар-слово, даден на безгласните начала на съществованието.
И не е вярно, хиляди пъти не е вярно всичко, което наговори тук за нея в миг на съмнение. Напротив — колко съвършено и безупречно е всичко у нея!
Сълзи на възхищение и разкаяние пълнеха очите му. Той отвори печката и разбърка вътре с машата. Чистата пламенна жарава избута най-назад, а недогорелите главни изгреба по-навън, дето е по-силна тягата. Остави за малко вратичката отворена. Правеше му удоволствие да усеща играта на топлината и светлината по лицето и ръцете си. Живият отблясък на пламъка окончателно го вразуми. О, как му липсваше тя сега, как се нуждаеше в този момент от нещо, което осезателно да изхожда от нея!
Извади от джоба си смачканата й бележка. Извади я обърната, не откъм страната, откъдето я беше чел, и едва сега установи, че листчето е изписано и отзад. Разглади смачканата хартия и на трепкащата светлина на горящата печка прочете:
„За вашите знаеш. Те са в Москва. Тоня роди момиченце.“ Следваха няколко задраскани реда. После: „Задрасках го, защото е глупаво на хартия. Ще се наприказваме, като се видим. Бързам, тичам да търся някакъв превоз. Не знам какво да измисля, ако не намеря. С Катенка ще ми е трудно…“ — краят на изречението се беше изтрил и не можеше да се разчете.
„Бързала е да иска кон от Анфим и сигурно е успяла, щом я няма — спокойно си каза Юрий Андреевич. — Ако съвестта й не беше чиста, тя изобщо нямаше да спомене тази подробност.“
8
Когато печката се разгоря, докторът дръпна душника и малко хапна. След храната усети непреборима сънливост. Легна на дивана, без да се съблече, и заспа дълбоко. Не чуваше оглушителния и безсрамен содом на плъховете зад вратата и в другата стая. На два пъти едно след друго сънува някакви тежки сънища.
Уж беше в Москва, в стая със заключена стъклена врата и за по-сигурно дори я дърпаше за дръжката. Оттатък блъскаше и плачеше, и се молеше да го пусне неговият син Шурочка с детско палтенце, моряшко костюмче и шапка, сладък и нещастен. Зад него с гръм и тътен се сгромолясваха потоци вода от развален водопровод или от канализация, нещо нормално за тогавашното време, и заливаха момченцето и цялата врата или може би там, всъщност точно пред вратата, свършваше някакво дефиле с бясно понесли се потоци, вековен студ и тъмнина.
Срутването и грохотът на падащата вода ужасяваха детето. Не се чуваше какво вика, бученето заглушаваше виковете му. Но Юрий Андреевич виждаше, че устните му изговарят: „Татенце! Татенце!“
Сърцето му се късаше. Той копнееше да сграбчи малкия, да го вдигне на ръце, да го притисне до гърдите си и да бяга с него където му видят очите.
Но облян в сълзи, продължаваше да стиска дръжката на заключената врата и не пускаше момченцето, защото го беше принесъл жертва на криворазбраното чувство за чест и дълг пред друга жена, която не беше майка на детето и всеки момент можеше да влезе в стаята през другата врата.
Юрий Андреевич се събуди в пот и сълзи. „Имам температура. Разболявам се — веднага си помисли той. — Не е тиф. Това е някаква тежка, опасна умора, която се превръща в неразположение, някаква болест с криза, както е при всички сериозни инфекции, и въпросът е само кое ще надделее, животът или смъртта. Но как ми се спи.“ И той отново заспа.
Сънува тъмно зимно утро със запалени лампи на някаква многолюдна улица в Москва, сигурно преди революцията, ако се съди по ранното оживление, по дрънченето на първите трамваи, по светлината на нощните улични фенери, нашарили с жълти ивици сивия предутринен сняг навън.
Сънува някакво продълговато жилище с много прозорци, всичките към улицата, ниско, може би на втория етаж, със спуснати до пода завеси. Вътре спяха в различни пози хора с дрехите като във влак и цареше пътнически безпорядък с пръснати огризки по мазните отворени вестници, оглозгани и неприбрани кокали от печени пилета, крилца и кълки, и имаше събути за през нощта и събрани по чифтове обуща по пода, обуща на временно гостуващи роднини и познати, транзитни и бездомни. Из къщата бързо и безшумно сновеше Лара, домакинята, обзета от грижи, с набързо препасано сутрешно халатче, а той отегчително се влачеше по петите й и непрестанно нещо изясняваше, тъпо, в неудобен час, а тя вече нямаше нито минутка за него и при обясненията му само обръщаше глава с тихите си недоумяващи погледи и с изблиците на безподобния си сребрист смях, единствените видове близост, които все още си позволяваха. И тъй далечна, студена и привлекателна беше тази, на която всичко бе дал, която единствена бе предпочел, но той с отпора си срещу нея всичко бе обезценил и унищожил!