— Не те разбирам. Каква си? За кое говориш? Обясни ми. Ти си най-прекрасната от всички хора на света.
— Ах, Юрочка, как можеш! Аз ти говоря сериозно, а ти ми излизаш с такива салонни комплименти. Питаш каква съм. Аз съм прекършен човек, аз съм белязана за цял живот. Преждевременно, престъпно рано бях направена жена, бях просветена в живота откъм най-лошата му страна, откъм превратните, булевардните разбирания на един самоуверен застаряващ безделник От предишните времена, който на всичко посягаше и всичко си позволяваше.
— Досещам се. Предполагах нещо такова. Но чакай. Мога да си представя твоята недетска болка от онова време, страха на заплашената неопитност, първата ти обида на млада девойка. Но това е в миналото. Искам да кажа — сега не ти трябва да страдаш от това, а хора като мен, които те обичат. Аз трябва да си скубя косите и да изпадам в отчаяние заради закъснението, задето не съм бил още тогава с теб, за да предотвратя случилото се, щом то наистина е нещастие за теб. Странно нещо. Струва ми се, че силно, страстно, до смърт мога да ревнувам само спрямо нещо по-долно и по-далечно. Съперничеството с по-висшето ще предизвика у мен съвсем друго чувство. Ако близък по дух и обичан от мен човек се влюби в същата жена, в която съм влюбен и аз, това би предизвикало у мен усещането за печално братство с него, а не спор и вражда. Естествено, нито за миг не бих могъл да деля с него обекта на обожанието си. Но бих отстъпил с чувство на съвсем друго страдание, не ревност, не толкова парещо и кърваво. Същото бих изпитал при сблъсък с творец, който би ме покорил с превъзхождащата си сила в сходни с моите неща. Сигурно бих се отказал от търсенията си, ако те повтарят неговите опити, с които ме е победил.
Но аз се отклоних. Мисля, че не бих те обичал тъй много, ако ти нямаше от какво да се оплачеш и за какво да съжаляваш. Аз не обичам тези, които са винаги прави, никога не са падали, не са се препъвали. Тяхната добродетел е мъртва и не струва пукната пара. Красотата на живота не се е разкривала пред тях.
— Точно за тази красота. Струва ми се, че за да я съзре човек, се иска непокътнато въображение, чиста възприемчивост. А точно това ми е отнето. Може би щях да придобия свои собствени възгледи за живота, ако още от първите крачки не бях го видяла в чуждото опошлено отражение. И не само това. Поради намесата на едно безнравствено самонаслаждаващо се нищожество в начеващия ми живот не можа да потръгне по-късно и бракът ми с този голям и забележителен човек, който много ме обичаше и комуто отговарях с взаимност.
— Чакай. После ще ми разкажеш за мъжа си. Казах ти, че у мен буди ревност обикновено по-нисшият, а не равният. От мъжа ти не те ревнувам. А онзи?
— Кой „онзи“?
— Онзи сладострастник, който те е погубил. Кой е той?
— Доста известен московски адвокат. Той беше приятел на баща ми и след неговата смърт материално подпомагаше майка ми, когато бяхме в затруднено положение. Неженен, заможен. Сигурно ти внушавам преголям интерес към него и го правя по-значителен, отколкото е, с това, че така го черня. Той е най-обикновен. Ако искаш, ще ти кажа името му.
— Няма нужда. Познавам го. Веднъж съм го виждал.
— Така ли?
— Веднъж в хотела, когато майка ти се беше тровила. Късно вечерта. Бяхме още деца, ученици.
— А, помня този случай. Вие пристигнахте и стояхте в тъмното, в антрето пред стаята. Може би никога нямаше да си спомня тази сцена, но благодарение на теб ми изплува в съзнанието. Ти ми я припомни май в Мелюзеево.
— И Комаровски беше там.
— А? Възможно е. Може да си ме виждал с него. Често бивахме заедно.
— Защо се изчерви?
— От името Комаровски в твоята уста. Толкова е неочаквано и непривично.
— С нас беше един мой приятел, съученик. И знаеш ли какво ми съобщи тогава? Че бил виждал този човек, Комаровски, някога, случайно, при най-неочаквани обстоятелства. Веднъж, когато пътували, това момче, Михаил Гордон, станал свидетел на самоубийството на моя баща, фабриканта милионер. Миша бил в един влак с него. Баща ми се хвърлил от влака в движение с явното намерение да се самоубие и умрял на място. Бил заедно с Комаровски, негов юрисконсулт. Комаровски карал баща ми да пие, объркал всичките му работи, докарал го до фалит и го тласнал към самоубийство. Той е виновникът за неговата смърт и за това, че останах сирак.
— Не може да бъде! Какво невероятно съвпадение! Наистина ли? Значи той е бил и твой зъл гений? Как ни сродява това! Просто някакъв знак свише!
— Ето, от него те ревнувам безумно, непреодолимо.