14
След кратко мълчание тя продължи много по-спокойно:
— Ще ти кажа. Ако Стрелников станеше отново Пашенка Антипов. Ако престанеше да вилнее и да се бунтува. Ако времето се обърнеше назад. Ако някъде в далечината, накрай света, като по чудо светнеше прозорецът на нашата къща с лампата и книгите на масата му, може би на колене щях да запълзя към него. Душата ми щеше да се обърне. Нямаше да устоя при зова на миналото, зова на верността. Бих пожертвувала всичко. Най-скъпото. Теб. Близостта с теб, толкова лека, естествена, подразбираща се от само себе си. О, прости миг Какво говоря. Не е вярно.
Тя се хвърли на врата му и заплака. Скоро дойде на себе си. Избърса сълзите си и каза:
— Но това е същият глас на дълга, който те кара да бързаш при Тоня. Господи, колко сме нещастни! Какво ще стане с нас? Какво да правим?
Когато съвсем се успокои, допълни:
— Все пак не ти отговорих защо се разруши нашето щастие. Толкова лесно го разбрах след това. Ще ти разкажа. Няма да е само нашата история. Такава стана съдбата на мнозина.
— Говори, умнице моя.
— Оженихме се малко преди войната, две години преди да избухне. И тъкмо заживяхме самостоятелно, подредихме къщата — започна войната. Сега съм сигурна, че в нея е вината за всичко, което последва, всички нещастия, които се стовариха върху нашето поколение. Добре си спомням детството си. Заварих времената, когато бяха в сила понятията на предишния мирен век. Беше прието човек да се доверява на гласа на разума. За естествено и нужно се смяташе онова, което ти подсказваше съвестта. Смъртта на човека от ръката на друг човек беше невероятно, изключително, ненормално явление. Смяташе се, че убийствата стават само в трагедиите, в романите из живота на детективите и във вестникарските хроники, но не и в нормалния живот.
И внезапно този скок от безметежната, невинната умереност — в кръвта и воплите, в това всеобщо безумие и жестокост на всекидневното и ежечасното, узаконеното и възхваляваното изтребване.
Тези неща сигурно никога не отминават безследно. Ти вероятно по-добре от мен помниш как всичко изведнъж започна да се руши. Разписанието на влаковете, осигуряването на храна за градовете, основите на домашния ред, нравствените устои на съзнанието.
— Продължавай. Знам какво ще кажеш. Как добре разбирам всичко! Каква радост е да те слушам.
— Тогава на руската земя дойде неправдата. Най-голямата беда, коренът на бъдещото зло беше загубената вяра в цената на собственото ни мнение. Някои си въобразиха, че времето, когато следвахме гласа на нравствения инстинкт, е отминало, че вече трябва да играем по общата свирка и да живеем с чужди, натрапени представи. Започна да се засилва властта на фразата, отначало на монархичната, после на революционната.
Тази обществена заблуда беше всеобхватна и заразна. Всичко попадаше под нейното влияние. Против тази пагуба не устоя и нашият дом. Нещо в него се пропука. Вместо непринудената живост, която цареше у нас, нотки от глупашките декламации проникнаха и в нашите разговори, някакво парадно, задължително философствуване по задължителните световни теми. Можеше ли такъв впечатлителен и самовзискателен човек като Паша, който така безпогрешно отличаваше същинското от измамното, да подмине този зараждащ се фалш и да не го забележи?
И той направи съдбоносната си грешка, която още тогава предреши всичко. Сметна знамението на времето, общественото зло за наше домашно явление. Възприе неестествения тон, официалната студенина на нашите разсъждения като укор към себе си, като доказателство, че е скучен, посредствен, досаден. Сигурно ти се струва невероятно такива дреболии да означават нещо в съвместния живот. Ти не можеш да си представиш колко важно беше това, колко глупости направи Паша заради тези детинщини.
Той отиде на война, което изобщо не се искаше от него. Направи го, за да ни освободи от себе си, от въображаемия си гнет. Оттук започнаха безразсъдствата му. С някакво хлапашко, невярно насочено самолюбие се обиди на нещо в живота, на което обикновено не се обиждаме. Започна да се цупи на събитията, на историята. Започна конфликтите с нея. Той и до днес си урежда сметките с историята. Оттук и предизвикателните му умопомрачения. Заради глупавите си амбиции върви към сигурна гибел. О, ако можех да го спася!
— Как безкрайно чисто и силно го обичаш! Обичай го, обичай го! Не те ревнувам, не ти преча.