Бедата е там, че аз те обичам, а ти не ме обичаш. Мъча се да открия смисъла на твоето неодобрение, да го изтълкувам и приема, ровя и човъркам в душата си, прехвърлям целия ни живот и всичко, което знам за себе си, и не виждам началото, и не мога да си спомня какво съм направила, та съм си навлякла такова нещастие. Ти някак превратно, с недоброжелателни очи ме гледаш, ти ме виждаш навярно като в криво огледало.
Но аз те обичам. Ах, как те обичам, ако можеше само да си представиш! Обичам всичко особено в теб, всичко хубаво и лошо, всичките ти обикновени черти, скъпи за мен в необикновеното си съчетание, облагороденото от вътрешния заряд лице, което сигурно би изглеждало иначе некрасиво, таланта и ума, заели сякаш мястото на абсолютно липсващата воля. Всичко това ми е свидно и не познавам по-чудесен човек от теб.
Но слушай, знаеш ли какво ще ти кажа? Дори ако не ми беше толкова скъп, дори ако не те харесвах толкова много, все едно скръбната истина за моята студенина нямаше да ми се разкрие, все едно бих си мислила, че те обичам. Поне от страх пред това унизително, унищожаващо наказание, каквото е нелюбовта, подсъзнателно бих избягвала да разбера, че не те обичам. Нито аз, нито ти никога не бихме го разбрали. Моето собствено сърце щеше да го скрие от мен, защото нелюбовта е почти убийство и аз никому не бих си позволила да нанеса такъв удар.
Още нищо не се знае със сигурност, но навярно ще заминем за Париж. Ще попадна в далечните земи, където са те водили като дете и където са отраснали баща ми и чичо ми. Поздрави от татко. Шура порасна, не е кой знае колко красиво дете, но стана голямо ячко момченце и щом те споменем, винаги горчиво и безутешно плаче. Не мога повече. Сърцето ми се къса. Сбогом. Дай да те прекръстя за цялата ни безкрайна раздяла, за изпитанията, неизвестността, за целия ти дълъг, дълъг, незнаен път. За нищо не те виня, никакви упреци, подреди живота си така, както ти искаш, само и само да е добре за теб.
Преди да заминем от този страшен и толкова фатален за нас Урал, доста се сближих с Лариса Фьодоровна. Благодарна съм й, тя беше неотлъчно до мен, когато ми беше трудно, и ми помогна за раждането. Честно ще призная, тя е добър човек, но не искам да си кривя душата — моя пълна противоположност. Аз съм се родила на този свят да улеснявам живота и да търся верните пътища, а тя — да го усложнява и да отклонява от пътя.
Прощавай, време е да свършвам. Дойдоха за писмото и трябва да приготвям багажа. О, Юра! Юра, мили, скъпи мой, съпруже мой, баща на децата ми — защо е така? Та ние никога, никога вече няма да се видим. Ето, написах тези думи, ясно ли ти е значението им? Разбираш ли, разбираш ли? Карат ме да побързам и това наистина е знак, че са дошли да ме водят на екзекуция. Юра! Юра!“
Юрий Андреевич вдигна от писмото невиждащи сухи очи, взрени в празното пространство, парещи от мъка, опустошени от страдание. Той нищо не забелязваше, нищо не осъзнаваше.
Вън заваля сняг. Вятърът го носеше косо във въздуха, все по-бързо, по-силно, сякаш нещо наваксваше, и Юрий Андреевич така гледаше през прозореца пред себе си, като че ли не падаше сняг, а продължаваше писмото от Тоня, и не блещукаха сухите звездици на снежинките, а малките незапълнени петънца между ситните черни букви, бели, бели, безкрай, безкрай.
Той неволно изстена и се хвана за сърцето. Усети, че губи съзнание, направи няколко залитащи крачки до дивана и рухна на него в несвяст.
Четиринадесета част
ОТНОВО ВЪВ ВАРИКИНО
1
Беше дошла зимата. Снегът валеше на едри парцали. Юрий Андреевич се прибра от болницата.
— Пристигна Комаровски — със смутен, пресипнал глас му каза Лара, когато излезе да го посрещне. Двамата стояха в антрето. Тя имаше нещастен и малодушен вид.
— Къде? При кого? У нас ли е?
— Не, разбира се. Идва сутринта и обеща да намине привечер. Скоро ще дойде. Трябвало да говори с теб.
— Защо е пристигнал?
— Не можах да разбера. Разправя, че пътувал за Далечния изток, специално направил такъв тегел, за да дойде тук в Юрятин и да ни види. Най-вече тебе и Паша. Непрекъснато говори за вас двамата. Твърди, че нас, тоест теб, Патула и мен, ни заплашва смъртна опасност и само той можел да ни спаси, ако го послушаме.
— Ще изляза. Не искам да го виждам.
Лара се разплака, понечи да падне на колене пред него, да прегърне нозете му и да притисне глава, но той не допусна.
— Направи го заради мен, моля те. В никакъв случай не ме е страх да остана на четири очи с него. Но ми е неприятно. Не ме оставяй насаме с този човек. Освен това той е практичен, опитен. Може наистина нещо да ни посъветва. Твоето отвращение към него е естествено. Но моля те, преглътни го. Не излизай.