И пак, и пак — прости ми за объркването, което се прокрадва в думите ми. Как бих искал да говоря с теб без този глупашки патос! Но ние действително нямаме избор. Наричай я както искаш, но гибелта наистина тропа на вратата ни. Имаме на разположение броени дни. Да ги използуваме по своему. Да ги посветим на сбогуване с живота, на последна среща преди раздялата. Да се простим с всичко, което ни е било скъпо, с нашите привични представи, с мечтите ни как искахме да живеем и на какво ни учеше съвестта, да се простим с надеждата, да се простим помежду си. Да си кажем още веднъж тайните нощни думи, велики и тихи като името на азиатския океан. Ти не случайно стоиш на крайчеца на живота ми, мой таен, забранен ангел, под небето на войните и въстанията, както някога под мирното небе на детството ти ме посрещна в самото му начало.
Тогава през нощта, гимназистка от последните класове, с кафява униформа, в полумрака на хотелската стая, зад паравана, ти беше съвсем същата, каквато си сега, и пак така зашеметяващо красива.
Често после в живота се опитвах да определя и да назова светлината на очарованието, която ти запали в мен тогава, онзи постепенно помръкващ лъч и заглъхващ звук, които от онзи момент пронизаха цялото ми съществование и станаха ключ за проникване във всичко останало в света благодарение на теб.
Когато като сянка в училищната си униформа ти се показа тогава от тъмнината на нишата в хотелската стая, аз, който нищо не знаех за теб, усетих цялата мъка на силата, с която ти откликна в мен: това крехко, слабо момиче е като наелектризирано от цялата съществуваща женственост в света. Ако се доближа до него или го докосна с пръст, дъга ще озари стаята и или ще ме убие на място, или ще ме изпълни за цял живот с магнетично сладостен и жален копнеж и печал. И ме изпълниха блуждаещи сълзи, и аз вътрешно искрях и плачех. Беше ми безкрайно мъчно за себе си, момчето, което бях аз, и още повече за тебе, момичето, което беше ти. Цялото ми същество се изумяваше и питаше: ако е толкова болезнено да се обича и да се поглъща електричеството, колко ли по-болезнено е да си жена, да си електричество, да вдъхваш любов.
Ето, казах ти го най-накрая. Човек може да полудее от тези неща. Точно това съм аз.
Лариса Фьодоровна лежеше на крайчеца на леглото, неразположена, с дрехите. Беше се свила на кравай и се беше завила с шала. Юрий Андреевич седеше на стола до нея и говореше тихо, с дълги паузи. Понякога Лара се повдигаше на лакът, подпираше с китка брадичката си и го гледаше с отворена уста. Понякога се притискаше до рамото му и без да усеща сълзите си, плачеше тихо и блажено. Най-накрая се надигна към него, провесена над ръба на кревата, и радостно зашепна:
— Юрочка! Юрочка! Колко си умен. Всичко знаеш, всичко усещаш. Юрочка, ти си моята опора и подкрепа, и твърдина, прости ми, Господи, моето кощунство. О, колко съм щастлива! Да заминем, да заминем, любими мой. Там, на място, ще ти кажа какво ме тревожи.
Той сметна, че става дума за предполагаемата й бременност, вероятно мнима, и каза:
— Знам.
4
Тръгнаха от града в едно сиво зимно утро. Беше делничен ден. Хората бързаха по работа. Срещнаха доста познати. По изгърбените кръстовища край старите помпи стояха наредени безкладенчовите жителки с оставени встрани кофи и кобилици и чакаха на опашка за вода. Докторът едвам, обуздаваше препусналия напред Саврас, дорест товарен кон вятска порода, и внимателно заобикаляше струпаните жени. Политналата шейна се хлъзгаше встрани по неравния, оплискан с вода и заледен паваж, поднасяше се към тротоарите и се удряше с плазовете в уличните стълбове и в бордюрите.
С лудо препускане застигнаха Самдевятов, който вървеше по улицата, и го задминаха, без да се обърнат, за да разберат дали е познал пътниците и коня си и дали не вика нещо подире им. На друго място по същия начин задминаха Комаровски, като установиха пътьом, че той още е в Юрятин.
Глафира Тунцева изкрещя от отсрещния тротоар, колкото й глас държи: