Бяха дошли за началото на службата. Пееше се псаломът: „Благославяй, душо моя, Господа и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име.“
В църквата беше полупразно и кънтеше. Само отпред се бяха скупчили богомолци. Църквата беше от новопостроените. Неоцветеното стъкло на прозореца ни най-малко не разкрасяваше сивата заснежена уличка и хората, които сновяха вън. До прозореца стоеше епитропът и на висок глас, въпреки литургията, вразумяваше някаква глуха смахната дрипла и гласът му беше по същия начин обикновен и казионен, както бяха прозорецът и уличката.
Докато Лара бавно се разминаваше с богомолците и със стиснати в шепа дребни пари отиде до вратата за свещички за Оля и за себе си и пак така внимателно, да не бутне някого, се върна, Пров Афанасиевич успя да избумка деветте блаженства като нещо, дето и без това добре се знае:
Блажени бедните духом… Блажени плачещите… Блажени гладните и жедните за правда…
Лара вървеше, но трепна и спря. Това е за нея. Той казва, че е голяма наградата на похулените. Те ще разкажат за себе си. Всичко е пред тях. Така е смятал Той. Това е Христовото мнение.
18
Бяха дните на Пресня. Тяхното семейство се оказа в района на въстанието. На няколко крачки от тях, на Тверская, вдигаха барикада. Тя се виждаше от прозореца на хола. От техния двор носеха там кофи вода и поливаха барикадата, та ледена броня да екове камъните и железата, от които беше вдигната.
В съседния двор беше сборният пункт на дружинниците, нещо като място за лекарска помощ или за раздаване на храна.
Натам отиваха две момчета. Лара ги познаваше. Едното беше Ника Дудоров, приятел на Надя, у която Лара се запозна с него. Беше от Лариния тип — прям, горд и неразговорлив. Приличаше на нея и не й беше интересен.
Другото беше гимназистът Антипов, който живееше у старата Тиверзина, бабата на Оля Дьомина. Когато ходеше у Марфа Гавриловна, Лара забеляза как действува на момчето. Паша Антипов беше все още толкова детски наивен, че не криеше блаженството си от нейните посещения, сякаш Лара беше нещо като брезова горичка по ваканционно време, с чиста трева и облаци, и той можеше безпрепятствено да изразява телешкия си възторг от нея, без да го е страх, че тя ще му се присмее.
Щом забеляза въздействието си върху него, Лара подсъзнателно започна да го използува. Всъщност тя се зае по-сериозно да опитомява този мек и податлив характер едва след няколко години, в много по-късен етап на приятелството си с него, когато Патуля вече знаеше, че я обича до безумие и това е единственото, което има в живота си.
Момчетата играеха на най-страшната и възрастна от всички игри, на война, и то такава, че за участие в нея бесеха и заточаваха. Но качулките им бяха завързани отзад с такива възли, дето издаваха, че още са деца и че имат майки и татковци. Лара ги гледаше като по-голяма. Опасните им развлечения лъхаха на невинност. Същия отпечатък придобиваше покрай тях и всичко останало. Мразовитата вечер, шупнала в такъв буен скреж, че той от гъстотата си изглеждаше не бял, а черен. Синият двор. Отсрещната сграда, дето се криеха момчетата. И най-вече револверните изстрели, които пукаха непрекъснато оттам. „Момчетата стрелят“ — казваше си Лара и го мислеше не за Ника и Патуля, а за целия стрелящ град. „Добри, честни момчета — си мислеше тя. — Добри са, затова стрелят.“
19
Чу се, че може да обстрелят барикадата с оръдие и къщата им е в опасност. Късно се сетиха да потърсят познати в други части на Москва — кварталът беше блокиран. Трябваше да намерят някакъв подслон по-наблизо, вътре в кръга. Сетиха се за „Черногория“.
Стана ясно, че не са първите. В хотела нямаше никакви свободни стаи. Мнозина се бяха оказали в същото положение. По изключение като на стари клиенти им обещаха да ги настанят в гладачницата.
Събраха най-необходимото в три бохчи, за да не привличат вниманието с куфари, и започнаха да отлагат местенето от ден на ден.
Поради патриархалните нрави в ателието там до последния момент продължаваха да работят въпреки стачката. Но ето че една студена и скучна привечер отвън се позвъни. Някой влезе с претенции и упреци. Настоя да дойде госпожата. Фаина Силантиевна излезе в антрето да се оправя.
— Елате, момичета! — скоро извика тя шивачките и започна да ги представя една по една на новодошлия.
Той се здрависа с всяка сърдечно и непохватно, разбра се за нещо с Фетисова и си отиде.
Шивачките се върнаха в салона и взеха да се омотават с шаловете, пропъхваха над главите си ръце в ръкавите на тесните кожухчета.
— Какво има? — попита влязлата Амалия Карловна.