— Моля ви се, Юрий Андреевич — засегна се Катенка като възрастен човек. — Всичко това е чуждо. И е за малки деца. Аз съм голяма.
А след минутка се настани удобно насред килима и всички играчки в ръцете й се превръщаха в строителни материали, от които съграждаше на донесената от града кукла Нинка много по-смислено и солидно жилище, отколкото хорските сменящи се обиталища, по които я мъкнеха.
— Какъв инстинкт на къщовница, какво неизкоренимо желание за родно огнище, за ред — каза Лариса Фьодоровна, като се загледа от кухнята в игрите на дъщеря си. — Децата са искрени, без да се стесняват, и не се срамуват от истината, а ние от страх да се покажем назадничави сме готови да предадем най-скъпото си, хвалим отблъскващото и поддържаме непонятното.
— Намерих коритото — прекъсна я докторът и го внесе от тъмния коридор. — Наистина не си беше на мястото. Сложили са го, където капе от покрива, сигурно е там от есента.
7
За обяда, сготвен за три дни напред от току-що наченатите запаси, Лариса Фьодоровна сервира невероятни ястия — картофена супа и печено овнешко с картофи. Катенка се тъпчеше и не можеше да се спре, заливаше се от смях и лудуваше, после се наяде и унесена от топлината, се покри с майчиния си шал и сладко заспа на дивана.
Лариса Фьодоровна свърши с готвенето и уморена, изпотена, сънена като дъщеря си, доволна от впечатлението, което беше направила с ястията си, не бързаше да разтребва и седна да си почине. Провери дали детето е заспало, облегна се на масата, подпряла с лакът главата си, и заговори:
— Не бих жалила сили и бих била щастлива само да знам, че всичко това не е напразно и води към някаква цел. Ти трябва всеки миг да ми повтаряш, че сме тук, за да бъдем заедно. Окуражавай ме и не ме оставяй да се опомня. Защото, трезво погледнато, нека си кажем истината: с какво се занимаваме, какво правим тук? Нападнахме чуждото жилище, нахлухме, разпореждаме се тук и през цялото време бързаме, бързаме, за да не виждаме, че това не е живот, а театрална постановка, не е наистина, а е „на ужким“, както казват децата, куклена комедия, глупава и смешна.
— Но, ангеле мой, нали ти настоя да дойдем тук. Не забравяй колко време бях против и не се съгласявах.
— Вярно е. Не споря. Значи вече съм се провинила. Ти можеш да се колебаеш и да премисляш, а при мен всичко трябва да бъде последователно и логично. Влязохме у вас, ти видя детското креватче на сина си й ти прилоша, насмалко да припаднеш от мъка. Ти имаш това право, а на мен не ми е позволено, страхът за Катенка, мислите за бъдещето трябва да отстъпят пред любовта ми към теб.
— Ларуша, ангеле мой, съвземи се. Никога не е късно да се откажеш, да отстъпиш от решението си. Нали аз пръв те посъветвах да се отнесеш по-сериозно към думите на Комаровски. Имаме кон. Ако искаш, утре се връщаме в Юрятин. Комаровски е там, не е заминал. Нали го видяхме от шейната, а той май не ни забеляза. Сигурно ще го заварим в града.
— Още почти нищо не съм казала, а в гласа ти вече се чуват недоволни нотки. Но кажи, не съм ли права? Толкова необмислено, без много да берем грижа, можехме да се скрием и в Юрятин. Ако ли пък ще търсим спасение, трябваше да действуваме безпогрешно, с твърд план, както предлагаше в края на краищата този сведущ и здравомислещ, макар и неприятен човек. Защото тук не знам дори колко сме по-близо до опасността, отколкото където и да било. Безкрайно голо поле, открито за всички вихрушки. И ние сам-сами. Някоя нощ така ще ни затрупа сняг, че на сутринта не можем да се измъкнем. Или нашият тайнствен благодетел, дето е идвал в тази къща, знаеш ли го, може да излезе злодей, ще ни пипне тук и ще ни изколи. Имаш ли поне оръжие? Не, нали? Плаши ме твоето неблагоразумие, с което заразяваш и мен. То съвсем ме обърква.
— Но какво да направя? Какво се иска от мен?
— Да можех да ти отговоря! Дръж ме през цялото време в подчинение. Непрестанно ми напомняй, че аз съм твоята сляпо любеща покорна робиня. О, ще ти кажа. Нашите близки, твоите и моите, са хиляди пъти по-достойни от нас. Но какао от това? Дарбата да обичаш е като всяка друга дарба. Тя може да бъде и грамадна, но няма да се прояви без благословия свише. А нас сякаш са ни учили да се целуваме на небесата и после като деца са ни пратили тук да живеем по едно и също време, за да проверим един чрез друг тази своя способност. Това е върхът на съвместимостта, в нея няма никакви страни и степени, нито извисеност, нито падение, тя е равноценност на цялото ни същество, когато всичко ни доставя радост, всичко се превръща в душа. Но в тази необуздана, всеки миг избухваща нежност има нещо по детски неукротено, непозволено. Това е непокорна, разрушителна стихия, враждебна на домашния покой. Мой дълг е да се боя от нея и да й нямам доверие.