Тя обгърна с ръце врата му и преглъщайки сълзите, завърши:
— Разбираш ли, ние сме в различно положение. Ти си окрилен, за да можеш да отлиташ във висините, а аз, жената — за да се притисна до земята и с крилете си да закрилям малкото си от опасността.
Страшно му харесваше всичко, което говореше тя, но той не го показваше, за да не изглежда сладникаво. Сдържайки се, вметна:
— Този наш ефимерен подслон наистина е фалшив и невротизиращ. Ти си абсолютно права. Но не сме го измислили ние. Паническата обърканост е всеобща участ, тя е в духа на времето.
И аз сутринта си мислих почти същото. Бих искал да направя всичко възможно, за да останем тук повече. Не мога да ти опиша как съм се поболял за работа. Нямам предвид земеделската. Веднъж вече вложихме в нея семейно всичките си усилия и постигнахме успех. Но нямам сили за още веднъж. За друго говоря.
Животът постепенно се възражда. Може би някога отново ще се издават книги.
За това си мислех. Дали не можем да се спазарим със Самдевятов при изгодни за него условия да поеме прехраната ни за половин година, срещу което аз ще се задължа да напиша междувременно един труд, да речем, медицински учебник или нещо литературно, от рода на стихосбирка например. Или може би да се хвана да преведа от чужд език някоя прочута, велика книга. Знам езици, наскоро четох такава обява на едно от големите петербургски издателства, което публикува само преводни книги. Такъв тип работа сигурно ще представлява обменна ценност, която може да се обърне в пари. Бих бил щастлив да се заема с нещо от подобен род.
— Добре, че ме подсети. И аз днес си мислех за нещо подобно. Но не ми се вярва, че ще се задържим тук. Напротив, предчувствувам, че съдбата ще ни отвее някъде още по-надалече. Обаче докато разполагаме с този кратък миг затишие, имам една молба към теб. Моля ти се, пожертвувай за мен няколко нощни часа и в най-близко време ми запиши всичко, което си ми рецитирал досега. Половината се е разпиляла, другата половина изобщо не е записана и ме е страх, че после всичко ще изпозабравиш и ще ти изскочи от главата, още повече, казвал си ми, че вече често ти се случвало.
8
Към края на деня всички се измиха с топлата вода, която в изобилие беше останала от прането. Лара окъпа Катенка. Юрий Андреевич с блажено чувство за чистота седеше до голямата маса при прозореца с гръб към стаята, където Лара, благоуханна, загърната в хавлия, с мокра коса, омотана в кърпа като в тюрбан, слагаше Катенка да спи и се канеше да си ляга. Цял отдаден на предусещането за скорошната съсредоточеност, той възприемаше всичко, което ставаше, през мъглата на разнеженото и обобщеното внимание.
Беше един след полунощ, когато Лара, която дотогава се преструваше, че спи, наистина заспа. Спалното бельо и техните нощници с Катенка — всичко светеше от чистота, украсено с дантели, изгладено. Лара и в онези години намираше начин да колосва.
Докторът се почувствува обгърнат в блажена тишина, изпълнена с щастие и със сладкия дъх на живота. Светлината от лампата падаше в спокоен жълт овал върху белите листа и плуваше като златен ореол на повърхността на мастилото в мастилницата. Отвън се синееше мразовитата зимна нощ. Юрий Андреевич отиде в съседната студена и неосветена стая, откъдето по-добре се виждаше навън, и погледна през прозореца. Блясъкът на пълната луна сякаш слепваше снежната поляна като яйчен белтък или бяла боя. Разкошът на студената нощ беше неописуем. В душата на доктора цареше спокойствие. Той се върна в светлата топла стая и започна да пише, с енергичен почерк, като се стараеше външният вид на написаното да предава живото движение на ръката и да не се обезличава, да не застива бездушно и нямо, той си припомни и записа в постепенно подобряващи се варианти, различни от по-раншните, най-завършеното и цялостното — „Витлеемската звезда“, „Зимна нощ“ и още доста други подобни стихотворения, които впоследствие се забравиха, загубиха се и не бяха открити от никого.
После от по-старите, готовите неща мина към някога започвани и изоставени текстове, навлезе в тяхната тоналност и се опита да нахвърли продълженията им без никаква надежда точно сега да ги допише. Постепенно се настрои, увлече се и премина към съвсем нови неща.
След две-три лесни строфи и няколко сравнения, които изненадаха и самия него, работата го завладя и той усети близостта на онова, което се нарича вдъхновение. Съотношението на силите, които ръководят творчеството, сякаш изведнъж се преобръща. На първо място вече не е човекът с неговото душевно състояние, което той се опитва да изрази, а езикът, с който ще го изрази. Езикът, родина и съкровищница на красотата и смисъла, започва сам да мисли и да говори вместо човека и става музика — не като външно слухово звучене, а като устремност и мощ на вътрешното си течение. Тогава подобно на речната грамада, която със самото си движение оглажда придънните камъни и върти воденичните колела, леещата се реч сама, по силата на собствените си закони създава пътьом, мимоходом ритъма и римата, и хиляди други форми и структури, още по-важни, но до днес неразпознати, неовладени, неназовани.