В такива минути Юрий Андреевич чувствуваше, че не той върши най-важното, а нещото извън него, нещото, което е над него и го управлява, а именно състоянието на световната мисъл и поезия и онова, което й е предначертано за бъдещето, следващата поредна стъпка, която й предстои да направи в историческото си развитие. И той се чувствуваше само повод и опорна точка за нейното задвижване.
Освобождаваше се от упреците към себе си, от недоволството от себе си, временно се избавяше от усещането за собственото си нищожество. Той се оглеждаше и се озърташе наоколо.
Виждаше главите на спящите Лара и Катенка на белоснежните възглавници. Чистотата на чаршафите, чистотата на стаите, чистите им очертания се сливаха с чистотата на нощта, снега, звездите и месечината в една равностойна, преминаваща през сърцето му вълна и го караше да ликува и да плаче от чувството за тържествуваща чистота на съществованието.
„Господи! Господи! — бе готов да шепне той. — И всичко това на мен! С какво съм заслужил тъй много? Как си ме допуснал до себе си, как си ме оставил да стъпя на тази безценна твоя земя, под твоите звезди, в краката на тази безразсъдна, безропотна, злочеста, ненагледна?“
Беше три през нощта, когато вдигна очи от масата и хартията. От унеса на мислите, в които беше потънал, той се връщаше към себе си, към действителността, щастлив, силен, спокоен. Внезапно в безмълвието на далечните пространства, ширнали се зад прозореца, му се счу унил, печален звук.
Отиде в съседната неосветена стая, за да погледне оттам през прозореца. През часовете, които бе прекарал на голямата маса, стъклата се бяха заскрежили и нищо не се виждаше. Юрий Андреевич дръпна навитото килимче, с което беше затиснат долният праг на вратата, за да не вее, наметна си кожуха и излезе на външните стълби.
Белият огън, с който бе лумнал и гореше незасенченият сняг под светлината на месечината, го ослепи. Отначало не успя да се взре и нищо не виждаше. Но след минута чу заглъхващия от разстоянието проточен утробно-скимтящ вой и тогава забеляза в края на поляната зад дерето четири издължени сенки, не по-големи от някакви чертички.
Вълците стояха един до друг с муцуни към къщата и с вдигнати глави виеха към луната или към проблясващите сребристоматови прозорци на къщата. Няколко секунди стояха неподвижни, но точно когато Юрий Андреевич изведнъж осъзна, че са вълци, те като кучета подвиха опашки и избягаха от поляната, сякаш мисълта на доктора бе стигнала до тях. Не успя да разбере в коя посока се скриха.
„Нова неприятност! — помисли си той. — Само те липсваха. Току виж, леговището им е някъде съвсем наблизо. Дали не е в дерето? Какъв ужас! И за беля този Саврас на Самдевятов в конюшнята. Сигурно него са надушили.“
Реши засега да не казва нищо на Лара, за да не я плаши, влезе вътре, заключи външната врата, затвори няколкото врати между неотопляваната и топлата част на къщата, запуши всички пролуки и се доближи до масата.
Лампата светеше все така ярко и уютно. Но вече не му се пишеше. Не можеше да се успокои. В главата му се въртяха само вълците и всякакви други възможни усложнения. Беше и уморен. В това време се събуди Лара.
— А ти все гориш и пламтиш, свещице моя чиста! — с влажен носов от спането глас пошепна тя. — Ела за минутка при мен, седни тук. Ще ти разкажа какво сънувах.
Той изгаси лампата.
9
И пак денят мина в тиха лудост. Намериха в къщата детска шейничка. Катенка, облечена с кожухче, зачервена, с весел смях се спускаше към неразчистените алеи на градината от ледената пързалка, която й беше направил докторът, като натрупа сняг, добре го утъпка и го поля с вода. Тя безброй пъти се изкачваше на възвишението пак и пак със застинала усмивка и дърпаше подире си шейничката.
Беше стегнал мраз и ставаше все по-студено. Навън приличаше. Снегът се жълтееше под лъчите на обедното слънце и в жълтата му медовина като сладка утайка се разливаше портокаловият отблясък на рано настъпващата привечер.