Не забеляза кога бе станала от леглото Лара и се беше доближила до масата. С дългата си нощница до петите изглеждаше тънка, слабичка и по-висока, отколкото в действителност. Юрий Андреевич трепна от изненада, когато тя се появи до него, бледа, уплашена, протегна напред ръка и попита шепнешком:
— Чуваш ли? Вие куче. Дори са две. Ох, ужасно ме е страх, това е лоша прокоба. Ще изкараме някак до сутринта и заминаваме, заминаваме. Няма да остана тук нито минута повече.
След цял час дълги обяснения се успокои и отново заспа. Юрий Андреевич излезе пред вратата. Вълците бяха по-близо, отколкото предната нощ, и изчезнаха още по-бързо. И отново не разбра в коя посока се скриха. Стояха накуп и докторът не можа да ги преброи. Стори му се, че бяха станали повече.
10
Настъпи тринадесетият ден от живота им във Варикино и той по нищо не се различаваше от първите. Пак така през нощта виха вълците, които сякаш се бяха загубили нанякъде към средата на седмицата. Лариса Фьодоровна пак ги помисли за кучета и пак настоя да си заминат на сутринта, уплашена от лошото предзнаменование. Пак така се редуваха състоянията й на равновесие с пристъпите на мъчително безпокойство, естествено за трудолюбивата жена, която не беше свикнала на целодневни душевни излияния и на бездейния недопустим разкош на несдържаните нежности.
Всичко се повтаряше по съвсем същия начин и когато тази сутрин на втората седмица тя пак започна да се приготвя за отпътуването, както вече няколко пъти преди това, можеше да се помисли, че прекараните тук близо две седмици изобщо не бяха съществували.
Пак беше влажно вътре и тъмно от сивия мрачен ден. Времето беше поомекнало, от тъмното небе, покрито с ниски облаци, всеки момент щеше да завали сняг. Юрий Андреевич се чувствуваше смазан от душевна и телесна умора след продължителното недоспиване. Мислите му се объркваха, беше отпаднал, зъзнеше от преумората, потръпваше, разтъркваше премръзнали ръце и крачеше из студената стая, без да разбира какво ще реши Лариса Фьодоровна и за каква работа съответно да се хваща.
Намеренията й бяха неясни. Сега беше готова да даде половината си живот, само и само да не бъдеха двамата толкова хаотично свободни, а по принуда да се подчиняваха на какъвто ще строг, но веднъж завинаги установен ред, да ходят на работа, да имат задължения, да могат да живеят разумно и честно.
Денят й започна както винаги: застла леглата, разтреби, измете, даде закуска на доктора и на Катя. После започна да стяга багажа и помоли доктора да впрегне коня. Бе взела твърдо и непреклонно решение да замине.
Юрий Андреевич не се захвана да я разубеждава. Да се върнат в града в разгара на тамошните арести след неотдавнашното им изчезване беше пълно безумие. Но едва ли щеше да е по-разумно и да си седят сами без оръжие сред тази страховита зимна пустош, пълна и тя със заплахи.
Освен това последните наръчи сено, които обираше по съседните сайванти, свършваха, а ново не се предвиждаше. Разбира се, ако имаха възможност да се настанят тук за по-дълго, докторът щеше да обиколи навсякъде и да попълни фуражните и продоволствените запаси. Но за краткото им несигурно пребиваване не си заслужаваше да се хвърля в такива проучвания. Той махна на всичко с ръка и тръгна да впряга коня.
Запрягаше несръчно. Самдевятов го беше учил, но Юрий Андреевич не помнеше наставленията му. Все пак с непохватни ръце направи всичко необходимо. Промуши края на ремъка с железните нитове, затегна хомота за стръките, завърза го на едната стръка, като го омота няколко пъти от края, после опря коляно в хълбока на коня и стегна оглавника, довърши всичко останало, отведе коня до къщата, върза го близо до вратата и се качи да каже на Лара, че могат да тръгват.
Завари я в състояние на крайна обърканост. Двете с Катенка бяха готови за пътуването, багажът беше събран, но Лариса Фьодоровна чупеше ръце и преглъщайки сълзите си, молеше Юрий Андреевич да почака една минутка, сядаше и ставаше и като се прекъсваше сама всеки миг с възклицанието: „Нали така?“, изречено на висока, напевна и жална нота, говореше бързо, с несвързана скоропоговорка: