— Не съм виновна. И аз не знам защо така стана. Но как бихме могли да пътуваме сега? Скоро ще се стъмни. Нощта ще ни завари на път. И тъкмо в тази твоя страшна гора. Нали така? Ще постъпя както кажеш, но аз самата, по своя собствена воля, не бих се престрашила. Нещо ме спира. Имам някакво лошо предчувствие. Но както знаеш. Нали така? Защо мълчиш и не казваш нито дума? Разтакавахме се цялата сутрин, кой знае как загубихме толкова време. Утре вече няма да се повтори, нали, утре ще внимаваме. Защо да не останем още един ден? Утре ще се натоварим и ще потеглим рано-рано, в седем сутринта или в шест. Какво ще кажеш? Ще напалиш печката, ще попишеш още една вечер, ще преспим тук още една нощ. Ах, това би било неповторимо, вълшебно! Защо нищо не отговаряш? Пак ли съм нещо виновна, нещастната аз?
— Преувеличаваш. Още не се мръква. Доста е рано. Но както искаш. Добре. Да останем. Само се успокой. Виж колко си изнервена. Наистина, да поседнем, да свалим кожусите. Ето, Катенка казва, че е огладняла. Да хапнем. Наистина, ти си права, че днешното ни заминаване би било твърде неподготвено, внезапно. Само не се притеснявай и не плачи, моля те. Сега ще напаля печката. Но тъй и тъй конят е впрегнат и шейната е пред входа, ще отскоча до старата ни плевня за последните дърва, че тук нямам вече нито съчка. Само не плачи. Скоро ще се върна.
11
В снега пред плевнята се виждаха няколко кръга от плазовете на шейната, останали от предишните обиколки и завои на доктора. Снегът пред прага беше отъпкан и омърсен от онзиденшното пренасяне на дърва.
Сутринта беше облачно, а сега небето се изчисти. Сви студ. Варикинският парк, който заобикаляше в различни радиуси тази територия, тук стигаше до плевнята, сякаш искаше да надзърне в лицето на доктора и нещо да му напомни. Тази зима снегът се вдигаше на високи преспи чак до навеса, който сякаш се беше издънил надолу и плевнята стоеше леко прегърбена. От покрива почти над главата на доктора като гугла на исполинска гъба надвисваше цял слой навеян сняг. Точно над стряхата, сякаш забил острие в снега, бе изгрял и пламтеше със сивкава жарава по вътрешността на сърпа млад, новороден полумесец.
Макар да беше още ден и съвсем светло, докторът имаше чувството, че в късна вечер стои сред тъмните пущинаци на собствения си живот. Такъв мрак цареше в душата му, такава печал. И младата месечина като предвестие за разлъка, като първообраз на самотата гореше пред него току над лицето му.
Юрий Андреевич падаше от умора. Той хвърляше дървата от плевнята в шейната, но подхващаше наведнъж по-малко цепеници, отколкото друг път. Дори през ръкавиците го боляха дланите от заледените цепеници с полепнал сняг. Ускорената подвижност не го стопляше. Нещо беше секнало в него и се беше скъсало. Горчиво кълнеше глупавата си съдба и молеше Господа да запази живота на тази красота, писана, тъжна, покорна, простодушна. А месечината все така стоеше над бараката, гореше и не грееше, светеше и не осветяваше.
Внезапно конят вдигна глава натам, откъдето бяха дошли, и изцвили, отначало тихо и плахо, после високо и уверено.
„Какво му става? — помисли си докторът. — Защо така изведнъж? Не може да е от страх. Глупости, конете не цвилят от страх. Да не е луд да се издава на вълците, ако ги е усетил. Пък и доста весело цвили. Сигурно е предусетил, че се прибираме, иска да си вървим. Чакай, сега си тръгваме.“
Освен натрупаните цепеници докторът събра от плевнята малко трески и за разпалки взе грамадната изкорубена борова кора, огъната като кончов и паднала на цяло парче от дънера, здраво овърза покритата купчина дърва и крачейки редом със Саврас, подкара шейната към Микулицини.
Конят пак изцвили в отговор на ясно долетяло конско цвилене някъде от другата страна. „Къде ли е това? — трепна докторът. — Мислехме, че Варикино е пусто. Значи не е вярно.“ През ум не му мина, че може да имат гости, и че конското цвилене се носи откъм къщата на Микулицини, откъм градината. Той водеше Саврас през задните дворове, покрай пристройките, и от хълмчетата, които закриваха къщата, не виждаше предната й част.
Бавно (закъде да бърза?) нахвърля цепениците в бараката, разпрегна коня, остави шейната под навеса, а коня отведе в съседната студена конюшня. Прибра го в дясната ъглова ясла, където по не духаше, донесе от бараката малко от останалото сено и го хвърли зад килнатата решетка на яслата.
С неспокойна душа се приближи до къщата. Пред вратата видя охранен вран жребец, впрегнат в много удобна разлата селска шейна. Около коня се разхождаше непознат човек, и той като коня охранен и сит, с хубава подьовка, потупваше животното по хълбоците и оглеждаше надкопитните му стави.