А сега вече е в конюшнята, разбира се; с разтреперани от вълнението и бързането, непослушни, несръчни ръце впряга Саврас и веднага ще препусне подире им, така че ще ги застигне още в полето, преди да са влезли в гората.“
Сигурно така си мисли. Дори не се сбогуваха като хората, той само й махна с ръка и се извърна, за да преглътне буцата на гърлото си, заседнала със страшна болка, сякаш се беше задавил с парче ябълка.
Докторът с наметнат на едното рамо кожух стоеше на прага. С извадената от кожуха ръка беше стиснал в горния край стругованата шийка на колонката между перилото и навеса с такава сила, сякаш, искаше да я удуши. Цялото му съзнание беше приковано към една далечна точка в пространството. Там, по нанагорнището, между няколко раздалечени брези, се откриваше част от пътя. В момента на откритото място падаше светлината на ниското залязващо слънце. Точно в тази светла ивица всеки момент трябваше да се появи препускащата шейна след малката падина, в която отдавна беше изчезнала.
— Сбогом, сбогом — изпревари тази минута и беззвучно-безпаметно зашепна докторът, като изтласкваше едва дишащите звуци от гърдите си в свечеряващия се мразовит въздух. — Сбогом, единствено любима, завинаги изгубена!
Ето ги! Ето ги! — остро и сухо изхриптя той с побелели устни, когато шейната излетя като стрела отдолу, отминавайки брезите една подир друга, намали скоростта и, о, радост, спря при последното дръвче.
О, как заби сърцето му, о, как заби сърцето му, краката му се подкосиха от вълнение, той целият стана като дрипа, като шубата, която се свличаше от рамото му. „О, Боже! Ти май си решил да ми я върнеш? Какво се е случило? Какво става там, където слънцето залязва? Как да си го обясня? Защо спряха? Не. Уви. Тръгват. Понесоха се. Сигурно тя го е помолила да спре за минутка, та да види за последен път къщата. Или може би е поискала да провери дали Юрий Андреевич не е тръгнал вече и дали не препуска подире им. Заминаха. Заминаха.
Ако успеят, ако слънцето не залезе по-рано (в тъмното няма да ги види), ще се мярнат още веднъж, вече за последен път оттатък падината, на поляната, където по-миналата нощ бяха вълците.“
Но ето, отмина и тази минута. Кървавочервеното слънце още се подаваше над синкавата линия на преспите. Снегът жадно пиеше ананасовата сладост, която се лееше наоколо. И ето, те се показаха, мярнаха се, прелетяха. „Сбогом Лара, довиждане на онзи свят, сбогом, хубава моя, радост моя, безбрежна, неизчерпаема, вечна.“ Ето, скриха се. „Никога повече няма да те видя, никога, никога в живота си, никога повече няма да те видя.“
В това време притъмня. Пръснатите по снега бронзовочервени петна на вечерното зарево бързо бледнееха и гаснеха. Пепеливата мекота на пространството вече се потапяше в люляковия здрач, който ставаше все по-наситено лилав. Сивкавата мъгла се сливаше с дантелената, ръкописна изящност на брезите по пътя, нежно изрисувани на фона на бледорозовото, сякаш внезапно прихлупило се небе.
Душевното страдание изостри до свръхчувствителност сетивата на Юрий Андреевич. Той долавяше всичко с десеторна контрастност. Природата наоколо, дори самият въздух придобиваха чертите на някаква невероятна уникалност. Зимната вечер излъхваше небивало състрадание — като съчувствуващ свидетел. Сякаш никога досега не беше се мръквало и днес за първи път се смрачаваше по този начин като утеха към човека, който бе осиротял, който бе изпаднал в самота. Сякаш околните гори не опасваха панорамата с гръб към хоризонта, а току-що бяха изникнали изпод земята и се бяха подредили там, за да изразят съболезнованията си.
Докторът почти се дърпаше от тази осезателна красота като от тълпа досадни опечалени, почти готов да шепне на лъчите на заревото, които достигаха до него: „Благодаря. Няма нужда.“
Продължаваше да стои на прага с лице към затворената врата, обърнал гръб на света. „Скри се ясното ми слънчице“ — пулсираше и повтаряше нещо в него. Не би имал сили да изговори всички тези думи от начало до край поради спазмите в гърлото, които ги прекъсваха.
Влезе в къщата. Вътре в себе си произнасяше двоен монолог, който течеше в два потока: единият сух, привидно делови, отправен към него самия, и другият — неясен, безкраен, обърнат към Лара. Мисълта му течеше по следния начин: „Сега в Москва. Най-важното — да издържа. Да не се водя по безсънието. Да не лягам. Нощем да работя до изнемога, докато не падна от умора. И още нещо. Веднага да запаля печката в спалнята, няма смисъл да мръзна през нощта.“
Но и с други думи разговаряше в себе си. „Чудна моя, незабравима! Докато те помнят сгъвките на лактите ми, докато още те усещам в ръцете си и на устните си, ще бъда с теб. Ще изплача сълзите си по теб в нещо достойно, което да пребъде. Ще запиша спомена за теб в най-нежен, нежен, мъчително печален образ. Ще остана тук, докато не го направя. И после ще замина. Ето как ще те нарисувам. Ще положа чертите ти на белия лист както след страшна буря, която разтърсва цялото море, на пясъка остава белегът на най-силната вълна, стигнала най-далеч в сушата. В лъкатушна, начупена линия морето нарежда пемза, миди, черупки, водорасли, най-лекото и безтегловното, което е могло да вдигне от дъното. Това е безкрайно проточилата се в далечината граница на най-големия прибой. Така и бурята на живота те приковава към мен, гордост моя. Така ще те нарисувам.“