Той влезе в къщата, заключи вратата, съблече си кожуха. Когато пристъпи в стаята, където Лара така хубаво и старателно бе разчистила сутринта и където всичко отново беше разбъркано от спешното отпътуване, когато видя разбутаното и незастлано легло и всичко нахвърляно в безреда по пода и по столовете, той като малко момче коленичи пред кревата, с всичка сила притисна гърди в твърдия ръб и заровил лице в провесилия се край на завивката, заплака леко и горчиво като дете. Скоро се съвзе. Стана, избърса бързо сълзите, плъзна наоколо учудено-разсеян, уморено-отсъствуващ поглед, взе бутилката, оставена от Комаровски, отвори я, наля си половин чаша, допълни я с вода и сняг и с наслада, почти равна на току-що изплакалите безутешни сълзи, започна да пие на бавни, жадни глътки.
14
Нещо му ставаше. Той бавно полудяваше. Никога през живота си не бе водил такова странно съществование. Престана да се грижи за къщата, за себе си, превърна нощите в дни и загуби представа за времето, което беше минало след Лариното заминаване.
Пиеше и пишеше неща, които й посвещаваше, но Лара в неговите стихове и записки с всяка нова поправка и замяна на една дума с друга все повече се отдалечаваше от първообраза си, от живата майка на Катенка, която бе заминала на далечен път заедно с дъщеричката си.
С поправките си искаше да постигне максимална точност и сила на изказа, но те отговаряха и на изискванията на вътрешната му сдържаност, която не му позволяваше прекалено откровено Да разкрива лично изживяното и наистина изпитаното, за да не нарани и да не засегне непосредствените участници в написаното и изпитаното. Така кървящото, парещото и обагрящото се изчистваше от стихотворенията му и вместо тежкото и поболяващото в тях се появяваше една спокойна широта, която издигаше частния случай до общоизвестно явление. Не преследваше никаква цел, но тази широта идваше от само себе си като утешение, което заминалата лично му изпращаше като далечен поздрав от нея, сякаш му се явяваше насън или докосваше с пръсти челото му. И той обичаше този благороден отпечатък в стиховете си.
Покрай плача си по Лара продължаваше да доизчиства писанията си от различни периоди за какво ли не, за природата, за всекидневието. Както винаги по-рано, връхлитаха го много мисли за личния живот и за живота на обществото — едновременно с тази му дейност и покрай нея.
Отново си мислеше, че историята, онова, което се нарича ход на историята, за него е съвсем различно от общоприетото, той я вижда като живота в растителното царство. През зимата голите вейки в гората са тънки и жалки под снега като власинките на старческа брадавица. През пролетта гората се преобразява за броени дни, вдига се до облаците, можеш да се загубиш, да се скриеш в листака й. Тази метаморфоза се постига чрез движение, което по устремност превъзхожда движенията на животните, защото животното не расте с такава скорост, както растението, и при него това движение няма как да се наблюдава. Гората не се премества, не можем да я издебнем, да я пипнем, че си е сменила мястото. Винаги я заварваме неподвижна. В същата неподвижност заварваме вечно растящия, вечно променящия се, проследим в измененията си живот на обществото, на историята.
Толстой не довежда докрай мисълта си, когато отрича ролята на инициатори, отнесена към Наполеон, управниците, пълководците. Той мисли същото, но не го изказва ясно докрай. Историята не се прави от никого, тя не се вижда, както не може да се види растежът на тревата. Войни, революции, царе, робеспиеровци — всичко това са органичните й подбудители, нейната закваска. Революциите се правят от дейни хора, едностранчиви фанатици, гении на самоограничението. Те за няколко часа или дни преобръщат старите порядки. Превратите продължават седмици, ако ще и години, но после с десетилетия, с векове хората се прекланят като пред светиня пред духа на ограничение, довел до преврата.
Покрай плача си по Лара той оплакваше и онова далечно лято в Мелюзеево, когато революцията беше тогавашният слязъл от небето бог, богът на онова лято, и всеки лудееше по своему, и животът на всекиго съществуваше сам за себе си, а не в пояснително-илюстративен смисъл като потвърждение на правилността на висшата политика.