Покрай това очертаване на нещата той отново повярва и формулира за себе си, че изкуството винаги служи на красотата, а красотата е щастието да владееш формата, а формата е органичният ключ към съществованието, всичко живо, за да съществува, трябва да има форма, и тогава изкуството, включително и трагичното, е разказ за щастието да те има. Тези мисли и бележки също го изпълваха с щастие, толкова печално и пълно с мъка, че от него му се завиваше свят и го болеше глава.
Навести го Анфим Ефимович. Той също му донесе водка и му разказа как бяха заминали Антипова с дъщеря й и Комаровски. Анфим Ефимович беше дошъл с дрезината по железопътната линия. Той сгълча доктора, че не се е грижил достатъчно добре за коня, и си го взе въпреки молбите на Юрий Андреевич да изчака още три-четири дни. За сметка на това му обеща лично да дойде след тези няколко дни и да го откара от Варикино.
Понякога в разгара на работата, на писането, Юрий Андреевич внезапно си спомняше съвсем осезателно заминалата жена и обезумяваше от нежност и от усещането колко му липсва. Както някога в детството сред красотата на лятната природа му се счуваше в птичите песни гласът на починалата му майка, така и сега слухът му, свикнал с Лара, предан на гласа й, понякога го лъжеше. „Юрочка“ — чуваше понякога от съседната стая в слуховите си халюцинации.
Случваха му се и други странни състояния. В края на седмицата се събуди една нощ от някакъв тежък сън за драконово леговище под къщата. Отвори очи. Изведнъж откъм дерето нещо проблесна и се чу пукотът и тътенът на някакъв изстрел. Най-удивителното беше, че докторът отново заспа само минута след това необикновено произшествие, а на сутринта реши, че всичко е било сън.
15
И още нещо, което се случи в един от тези дни, малко по-късно. Докторът най-сетне послуша гласа на разума. Той си каза, че ако си е поставил за цел непременно да се самоунищожи, може да се измисли много по-бърз и не толкова мъчителен начин. И си даде дума, че щом Анфим Ефимович дойде да го вземе, незабавно ще се махне оттук.
Малко преди да се стъмни, още беше светло, докторът чу силно скърцане на нечии крачки по снега. Някой с бодра, спокойна стъпка идваше към къщата.
Странно. Кой можеше да е? Анфим Ефимович щеше да дойде с коня. Случайни минувачи не бяха останали в опустялото Варикино. „За мене е — реши Юрий Андреевич. — Повиквателна или заповед да се върна в града. Или ще ме арестуват. Но как ще ме откарат? И щяха да са двама. А, Микулицин е, Аверкий Степанович“ — зарадва се, когато му се стори, че позна госта по вървежа. Човекът, все още загадъчен, за момент се забави при вратата с изскубнатите халки, където не бе намерил очаквания катинар, после продължи напред с уверена крачка, като отваряше с умело собственическо движение вратите по пътя си и грижовно ги затваряше подире си.
Тези странности бяха, заварили Юрий Андреевич зад масата, до която седеше с гръб към вратата. Когато се вдигна от стола и се обърна с лице към входа, за да пресрещне този човек, онзи вече стоеше на прага, внезапно смутен.
— Кого търсите? — неволно попита докторът с някакъв нищо не значещ автоматизъм и никак не се учуди, че не последва отговор.
Дошлият беше висок, силен мъж с красиво лице, с полушубка, с панталон от същата кожа и дебели кози ботуши, с окачена на рамото пушка.
Единствено мигът, в който се появи неизвестният, беше неочакван за доктора, а не самото му идване. Находките в къщата и други следи го бяха подготвили за тази среща. Очевидно влезлият беше човекът, комуто принадлежаха намерените в къщата запаси. Външно му се стори отнякъде познат. Вероятно и посетителят беше предупреден, че къщата не е празна. Той не се изненада кой знае колко, че я заварва обитаема. А може би го бяха уведомили кого ще види вътре. Или може би познаваше доктора.
„Кой беше този? Кой? — мъчително прехвърляше в ума си Юрий Андреевич. — Боже господи, къде съм го виждал? Как е възможно! Знойното майско утро на не знам си коя година. Железопътната гара в Развилие. Комисарският вагон, който не предвещаваше нищо добро. Ясни понятия, праволинейност, сурови принципи, правота, правота, правота. Стрелников!“
16
Говореха вече отдавна, от няколко часа, както разговарят само руските хора в Русия, особено както разговаряха онези застрашени и страдащи и онези обезумели и неуравновесени, каквито бяха тогава всички в Русия. Притъмняваше. Падаше мрак.