Освен от нервна многословност, по която приличаше на всички, Стрелников говореше безспир и по някаква друга, своя причина.
Той не можеше да се наговори и с всички сили се вкопчваше в приказките с доктора, за да избяга от самотата. Дали се боеше от угризения на съвестта или от скръбни спомени, които са го преследвали, или го измъчваше недоволство от себе си, заради което човек се ненавижда, не може да се понася и му иде да умре от срам? Или беше взел някакво страшно, безвъзвратно решение, с което не му се оставаше насаме и чието изпълнение отлагаше, доколкото е възможно, използувайки разговора с доктора и неговата компания?
Така или иначе, Стрелников криеше някаква важна тайна, която го изгаряше, а за всичко останало се саморазголваше в свръхразточителни душевни излияния.
Това беше болестта на века, революционната лудост на епохата. Всички бяха по-различни в помислите си, отколкото в думите и във външните изяви. Никой не можеше да се похвали с чиста съвест. Всеки с право би трябвало да се чувствува виновен за всичко, таен престъпник, неизобличен лъжец. Появеше ли се повод — и самобичуващото се въображение се развихряше до крайна степен. Хората си измисляха и се самообвиняваха не толкова от страх, колкото под влияние на някакво унищожително болезнено влечение, без принуда, в състояние на метафизичен транс и от страст към самоосъждане, която, веднъж достигнала такъв размах, вече не може да се спре.
Колко такива предсмъртни показания, писмени и устни, бе прочел и изслушал Стрелников навремето, когато беше военен и понякога участвуваше в трибуналите! Сега той бе изпаднал в подобна саморазобличителна криза, правеше си преценка, равносметка, съзираше всичко в трескаво, уродливо, ненормално извращение.
Стрелников разказваше безредно, прескачаше от признание на признание.
— Бяхме близо до Чита. Направиха ли ви впечатление тези чудеса, с които съм напълнил чекмеджетата и шкафчетата в къщата? Всички са от военните реквизиции, извършени, когато Червената армия превзе Източен Сибир. Естествено, не съм ги пренесъл на гръб. Животът винаги ме е дарявал с верни, предани хора. Тези свещи, кибритите, кафето, чаят, моливите, писалките и прочие отчасти са от чешкото военно имущество, други са японски и английски. Какво ще кажете, глупости, нали така? „Нали така“ беше любимият израз на жена ми, сигурно сте забелязали. Отначало не знаех дали да споделя с вас, но сега ще ви призная. Дойдох тук да се видя с нея и с дъщеря си. Твърде късно ме уведомиха, че са тук. И ето, закъснях. Когато от клюките и донесенията научих за вашата връзка с нея и за първи път чух „доктор Живаго“, от хилядите лица, които са минали пред очите ми през всички тези години, по най-невероятен начин си спомних тъкмо доведения веднъж при мен за разпит доктор със същото име.
— И съжалихте, че не сте го разстреляли?
Стрелников не обърна внимание на въпроса му. Може и да не беше чул, че събеседникът е прекъснал монолога му с няколко свои думи. Той продължи разсеяно и умислено.
— Естествено, ревнувах я от вас, и сега я ревнувам. Какво друго можеше да се очаква? В околността се укривам едва от последните месеци, когато се провалиха останалите ми явки, далече на Изток. Трябваше да ме съди военен трибунал по лъжливо обвинение. Какъв щеше да е резултатът, близко е до ума. Не се чувствувах виновен за нищо. Надявах се да се оправдая и да защитя доброто си име по-късно, при някой друг, по-подходящ случай. Реших да изчезна своевременно, още преди да ме арестуват, и някое време да се крия, да скитосвам, да водя отшелнически живот. Може би щях да се спася в края на краищата. Но ме измами един млад мошеник, който бе успял да спечели доверието ми.
Бягах зимата през Сибир пешком на запад, криех се, гладувах. Заравях се в преспите, нощувах в затрупаните влакове, които на безкрайни върволици се мъдреха тогава под снега на Сибирската магистрала.
Скитанията ме срещнаха с един млад бродяга, спасил се от партизаните при някакъв общ разстрел, след като се е намирал в редиците на останалите осъдени. Бил изпълзял изпод труповете на убитите, свестил се, посъвзел се и после поел да обикаля като мен скривалищата и бърлогите. Поне така ми разказа. Мръсно момче, порочно, глупаво, гимназист повтарач, изхвърлен от училище за некадърност.
Колкото по-подробно разказваше Стрелников, толкова по-ясно докторът разпознаваше кое е момчето.
— Името му е Терентий, презимето Галузин?
— Да.
— Тогава всичко е вярно за партизаните и за разстрела. Нищо не си е измислил.
— Единственото свястно нещо беше, че обожаваше майка си до безумие. Баща му безследно изчезнал като заложник. Той научил, че майка му е в затвор и я чака съдбата на баща му, та решил да направи всичко възможно, за да я освободи. В околийската чека, където отишъл с чистосърдечното си разкаяние и си предложил услугите, се съгласили да му простят всичко, ако им осигури някоя по-едра плячка. Той посочил моето скривалище. Успях да изпреваря предателството му и навреме да изчезна.