— Вие прекрасно говорите за нея. Виждал съм я по същото време именно такава, каквато я описахте. Ученичката от гимназията се беше съединила у нея с героинята на някаква недетска тайна. Сянката й се прокрадваше по стената с движението на напрегната готовност за самозащита. Такава съм я виждал. Такава я помня. Вие го изразихте потресаващо.
— Виждали сте я и я помните? Как е станало това?
— То е съвсем друг въпрос.
— И така, целият този деветнадесети век с всичките му революции в Париж, няколкото поколения руска емиграция, като се започне от Херцен, всички подготвяни цареубийства, неизпълнените и приведените в изпълнение, цялото работническо движение в света, целият марксизъм в парламентите и университетите на Европа, цялата нова система от идеи, оригиналността и бързината на изводите, ироничността, съпътствуващата безжалостност, изработена в името на жалостта — всичко това е поето и обобщено се изразява от Ленин, който като олицетворение на възмездието за всичко извършено напада стария свят.
Редом с него се изправя незаличимо огромният образ на Русия, който пред очите на цялата земя изведнъж пламна като свещ на изкуплението за всичко зло и за нещастията на човечеството. Но защо ви говоря тези неща? За вас те са някакви дрънканици, мъртъв звук.
Заради това момиче влязох в университета, заради него станах учител и пристигнах да работя в този тогава съвсем незнаен за мен край, в Юрятин. Изчетох куп книги и придобих маса знания, за да й бъда полезен и да съм насреща, ако й потрябва моята помощ. Отидох на война, та след трите години брак отново да я запленя, а после, след войната и връщането от плен, се възползувах от това, че ме смятаха за убит, и под чуждо, измислено име се отдадох всецяло на революцията, за да отмъстя веднъж завинаги за всичко, което тя беше изстрадала, за да изчистя докрай тези печални спомени, за да няма повече връщане към миналото, за да не съществуват повече мръсните улици на предградията. И тя, тя и дъщеря ми бяха наблизо, бяха тук! Колко сили ми костваше да потисна желанието да се втурна при тях, да ги видя! Но исках отначало да завърша делото на живота си. О, какво не бих дал сега, само да можех да ги зърна. Когато тя влизаше, сякаш се отваряше прозорец и стаята се пълнеше със светлина и въздух.
— Зная колко ви е била скъпа. Но прощавайте, имате ли представа тя колко ви обичаше?
— Извинете. Какво казахте?
— Казвам, дали си представяте до каква степен й бяхте скъп, най-скъп от всички в света?
— Откъде го измислихте?
— Тя самата ми го е казвала.
— Тя? На вас?
— Да.
— Прощавайте. Разбирам, че молбата ми е неизпълнима, но ако някак е допустимо в рамките на възможното, ако бихте могли, възстановете, моля ви се, колкото може по-точно, какво именно ви е казвала.
— С голямо удоволствие. Тя ви нарече образец на човек, комуто равен не е срещала никога, единствен на такова високо стъпало на истинността, и ако някъде накрай земята още веднъж й се привиди къщата, която някога е делила с вас, би допълзяла на колене, би се добрала до прага й откъдето и да било, ако ще от другия край на света.
— Извинете. Ако не ви се стори посегателство срещу нещо неприкосновено за вас, припомнете си, моля ви, кога и при какви обстоятелства ви го е казала.
— Разтребваше тази стая. После излезе навън да изтръска килима.
— Кой, прощавайте? Тук има два.
— Онзи по-големия.
— Тя сама не би могла. Помагахте ли й?
— Да.
— Държахте противоположните краища на килима и тя се отдръпваше назад и високо вдигаше ръце като на люлка, нали, и се извръщаше от прахоляка, жумеше и се смееше! Нали така? Как познавам навиците й! А после тръгнахте един към друг, за да сгънете тежкия килим първо на две, после на четири, и тя се шегуваше с вас и се закачаше, нали? Нали така?
Те се вдигнаха от местата си, изправиха се пред два от прозорците и се загледаха в различни посоки. След някое време мълчание Стрелников отиде при Юрий Андреевич. Той улови ръцете му, притисна ги до гърдите си и продължи с предишната невротичност:
— Прощавайте, разбирам, че засягам нещо скъпо, свидно за вас. Но ако може да ви попитам още нещо. Само не си отивайте. Не ме оставяйте сам. Аз скоро ще се махна. Помислете си, шест години раздяла, шест години немислима твърдост. Но ми се струваше, че още не сме извоювали докрай свободата. Отначало да я завоювам и тогава изцяло ще им принадлежа, ще ми се развържат ръцете. И ето всичките ми сметки излязоха криви. Утре ще ме хванат. Вие сте й близък и роден човек. Може би някога ще я видите. Но не, как бих могъл да ви моля? Това е безумие. Те ще ме хванат и няма да ме оставят да се оправдая. Веднага ще ми се нахвърлят, с викове и крясъци ще ми затиснат устата. Това поне знам как става.