18
Най-накрая истински ще се наспи. За първи път от толкова време Юрий Андреевич не усети кога заспа — веднага щом се опъна в леглото. Стрелников остана да нощува в къщата. Юрий Андреевич му постла в съседната стая. В кратките мигове, когато докторът се събуждаше, за да се обърне на другата страна или да вдигне свличащата се завивка, той чувствуваше освежителната сила на съня си и с наслада заспиваше отново. През втората половина от нощта започна да сънува кратки, бързо сменящи се сценки от детството, смислени и с много подробности, които лесно можеше да вземе за истина.
Така например закаченият на стената акварел с пейзаж от италианското крайбрежие внезапно падна и го събуди със звъна на счупеното стъкло. Отвори очи. Не, има нещо друго. Сигурно Антипов, мъжът на Лара, Павел Павлович с презиме Стрелников, пак, както казва Вакх, пушка вълците в Шутма. А, не, разбира се, глупости. Картината е, паднала е от стената. Ето стъклата по пода — увери се в подновилия се и продължаващ сън.
Събуди се с главоболие от преспиването. Отначало не можа да съобрази къде и на кой свят се намира.
Изведнъж си спомни: „Стрелников е тук. Късно е. Трябва да се облека, той сигурно е станал вече, ако не е, ще го вдигна, ще направя кафе, ще пием кафе.“
— Павел Павлович?
Никакъв отговор. „Значи още спи. Много дълбок сън.“ Докторът се облече, без да бърза, и влезе в съседната стая. На масата видя оставен военния калпак на Стрелников, но него самия го нямаше. „Сигурно е излязъл на въздух — помисли си докторът. — И гологлав. Закалява се. Трябваше още днес да туря кръст на Варикино и да се върна в града. Но стана късно. Пак се успах. И така всяка сутрин.“
Запали печката, взе кофата и тръгна към кладенеца за вода. На няколко крачки от вратата, през пътечката, забил глава в пряспата, лежеше самоубилият се Стрелников. Снегът под лявото му слепоочие се беше събрал на червен съсирек, подгизнал в локвата изтекла кръв. Ситните капчици, пръснали на всички страни, се бяха търкулнали като червени снежни сачми, като зрънца премръзнала офика.
Петнадесета чест
ЗАВЪРШЕК
1
Остава да се доразкаже скромната история на Юрий Андреевич през последните осем-девет години преди смъртта му, когато той все повече затъваше и пропадаше, забравяше лекарските си познания и навици и губеше писателските, за кратко време изплуваше от състоянието на депресия и отпадналост, въодушевен се връщаше към някаква дейност и после, след краткия изблик, отново изпадаше в продължителна апатия към самия себе си и всичко на света. През тези години се изостри отдавнашното му сърдечно заболяване, което сам бе установил много по-рано, но не си даваше сметка за цялата му сериозност.
Той се върна в Москва в началото на непа, най-двусмиления и фалшивия от съветските периоди. Беше изпосталял, брадясал и загубил човешки облик — повече, отколкото по времето, когато се завърна в Юрятин от партизанския плен. По пътя пак постепенно бе смъквал от гърба си всичко, което можеше да се смени за хляб и някакви окъсани дрипи, колкото да не остане гол. Така отново изяде по пътя и втория си кожух, и костюма и се появи в Москва със сив калпак, навуща и захабен войнишки шинел, който без копчетата, отпрани до едно, се беше превърнал в арестантски халат. С това облекло по нищо не се отличаваше от многобройните червеноармейци, чиито тълпи наводняваха площадите, булевардите и гарите на столицата.
Не пристигна сам в Москва. Навсякъде по петите го следваше красив селски младеж, също като него облечен с войнишки дрехи. В този вид се появяваха в някои от запазилите се московски салони, където бе преминало детството му, където го помнеха и го приемаха заедно със спътника му, като предварително деликатно се осведомяваха дали са били на баня след пътя — петнистият тиф още вилнееше, — и където, още щом се върна, му разказаха с подробности за заминаването на близките му зад граница.
И двамата бяха отвикнали да общуват и тъй като бяха болезнено чувствителни, избягваха да ходят на гости индивидуално, когато не може да се мълчи и трябва да се поддържа разговор. Обикновено двете върлинести фигури се появяваха у познатите, когато там се събираше компания, двамата се забиваха в някой ъгъл и мълчаливо прекарваха вечерта, без да участвуват в общия разговор.