Докторът, кльощав и висок, с парцаливи дрехи, съпътствуван от младия си приятел, приличаше на човек от народа, тръгнал да дири правда, а постоянният му придружител — на послушен, сляпо предан ученик и последовател. Кой беше този млад мъж?
2
Последната част от пътя, когато вече беше наближил Москва, Юрий Андреевич пътува с влак, а първата, много по-голяма, извървя пеша.
Селата, през които минаваше, представляваха същата гледка, каквато беше виждал в Сибир и Урал по време на бягствата си от горския плен. Само дето тогава беше зима, а сега краят на лятото и топла суха есен, затова му беше много по-лесно.
Половината селища, които прекоси, бяха опустели като след неприятелско нашествие, нивята бяха изоставени неожънати и това наистина бяха последици от войната, от Гражданската война.
Два-три дни в края на септември пътят му продължи все покрай високия стръмен бряг на реката. Тя течеше насреща му и се падаше от дясната му страна. Отляво се бяха ширнали неожънатите нивя — от пътя чак до затулената с облаци линия на небесата. Тук-там се вклиняваха в тях широколистни гори, повечето дъб, бряст и клен. Те се спускаха към реката от дълбоки долини и през пропасти и стръмни урви пресичаха пътя.
В неожънатите нивя ръжта не се задържаше вече в презрелите класове и се ронеше по земята. Юрий Андреевич пълнеше уста с цели шепи зърна, едвам ги сдъвкваше и това му беше храната в най-тежките дни, когато нямаше възможност да си свари каша. Стомахът му трудно смилаше суровата, почти несдъвкана храна.
Никога през живота си не беше виждал толкова зловещо кафява, тъмна ръж с цвят на старо злато. Обикновено, когато се ожъне навреме, е много по-светла.
Тези цветове на пламъци, разпалени без огън, тези без вик въпиещи за помощ ниви бяха обточени по края със студеното спокойствие на бездънното небе, вече извърнато към зимата, по което, както сенки по лицето, плуваха безспир дълги слоести снежни облаци, черни в средата и с бели краища.
И всичко беше в движение — бавно, равномерно. Течеше река. Насреща й вървеше пътят. По него крачеше докторът. В неговата посока плуваха и облаците. Но и полята не стояха неподвижни. Нещо шаваше там, отвътре непрекъснато ситно мърдаше нещо, което предизвикваше погнуса.
В небивали, невиждани досега количества се бяха навъдили мишки. Те сновяха по лицето и ръцете на доктора, шмугваха се в крачолите и ръкавите му, когато нощта го застигнеше на открито и му се наложеше да легне нейде край синора. Безбройните угоени миши стада притичваха денем през пътя под краката му и се превръщаха в размазана писукаща хлъзгава каша, ако ги стъпчеше.
Страшни, издивели рунтави селски псета, които така се споглеждаха помежду си, сякаш се съветваха кога да сдавят доктора и да му прегризат гърлото, се влачеха на глутница подире му, засега на почтено разстояние. Утоляваха глада си с леш, но не подминаваха и мишето гъмжило, поглеждаха издалеко доктора и уверено го следваха, като че ли през цялото време на нещо се надяваха. Учудващото беше, че не смееха да влязат в гората и колкото по наближаваха гъсталаците, толкова повече изоставаха, после обръщаха назад и постепенно се губеха.
Гората и полята тогава представляваха пълна противоположност. Полята бяха осиротели без човека, сякаш прокълнати в негово отсъствие. А освободените от човека гори се кипреха на свобода като пуснати от тъмница затворници.
Обикновено хората, най-вече селските деца, не оставят лешниците да узреят и ги берат зелени. Сега горските склонове и долчинките бяха потънали в недокоснат грапаво-златист листак, напрашен и сякаш загрубял от есенния загар. Отвътре стърчаха напращели лешници, сраснати по три-четири, сякаш завързани на фльонга или с възел, готови да изпаднат от черупките, но все още затворени в тях. Юрий Андреевич непрекъснато си чупеше и дъвчеше из пътя. Джобовете му бяха пълни с лешници, торбата му беше натъпкана. Поне една седмица това беше основната му храна.
Изпитваше такова чувство, като че ли виждаше полята тежко болен, в трескав кошмар, а гората — във възстановителния период; сякаш в гората живее Бог, а в полето криволеше ироничната усмивка на Сатаната.
3
През един от тези дни, в тукашния отрязък от пътя, докторът влезе в едно опожарено до основи и напуснато от стопаните си село. Преди пожара е било градено само в един ред край реката оттатък пътя. Другият речен бряг не беше застрояван.
Само няколко къщи се бяха запазили в селото, близнати от огъня и почернели отвън. Но и те бяха празни и необитаеми. Останалите се бяха превърнали в купчини главни, от които стърчаха само опушените зидани комини.