Урвите откъм реката бяха издълбани от кариери, от които местните жители вадеха воденичен камък — това им беше поминъкът в предишните времена. Три такива недообработени хромела бяха оставени на земята срещу последната селска къща, една от оцелелите. Но и тя беше празна като всички други.
Юрий Андреевич влезе вътре. Вечерта беше тиха, но сякаш вихър влетя в къщата в мига, когато докторът отвори вратата. По пода се пръснаха на всички старни валма кълчища и слама, по стените шавнаха дрипави късове отлепена хартия. Всичко вътре се раздвижи и зашумоля. С писък се разбягаха мишките, които щъкаха и тук, както из цялата местност наоколо.
Докторът излезе от къщата: Слънцето залязваше зад полята. Залезът обливаше с топло злато отсрещния бряг, откъдето тук-там някой храст, някоя плитчина разполовяваха реката с блясъка на угасващите си отражения. Докторът отново прекоси пътя и седна да си почине на един от хромелите, оставени на земята.
Отдолу изпод урвата се показа светлоруса рошава глава, после рамене, после ръце. Някой се изкачваше по пътеката с пълна кофа вода. Човекът видя Юрий Андреевич и се спря, издаден до кръста над ската.
— Жаден ли си, пътниче? Ако не ме закачаш, и аз няма да ти сторя зло.
— Благодаря ти. Дай да пия. Излизай де, не бой се. Защо да те закачам?
Водоносецът, който излезе от дерето, се оказа младо момче, босо, опърпано, дългокосо.
Въпреки дружелюбните си думи то впи в доктора неспокойни пронизващи очи. И кой знае защо, странно се развълнува. Объркано остави кофата на земята, внезапно се втурна към доктора, спря се като препънато и забърбори:
— Не може да бъде… Не може да бъде… Не, припознал съм се. Извинявам се, другарю, обаче дали може да ви запитам. Стори ми се, гаче се знаем. Ами да! Ами да! Докторът!
— А ти кой си?
— Не ме ли познахте?
— Не.
— С вас пътувахме от Москва, заедно бяхме във влака. Бяха ме емнали за трудовата повинност. Под конвой.
Това беше Вася Брикин. Той се свлече пред доктора, взе да му целува ръцете и заплака.
Пепелището се оказа Веретенники, родното село на Вася. Майка му не беше жива. Когато била наказателната акция в селото и пожарът, Вася се скрил в една от подземните каменоломни, а майка му решила, че са го откарали в града, та се побъркала от мъка и се удавила в същата тази река Пелга, на чийто бряг сега седяха докторът и Вася и си приказваха. Сестрите му Альонка и Аришка според несигурни сведения били в някакво сиропиталище в друга околия. Докторът го взе със себе си в Москва. По пътя Вася му разправи всички тези ужаси.
4
— Изрониха се тазгодишните зимници. Тъкмо засяхме и се почнаха патилата. Когато си замина леля Поля. Помните ли я леля Палаша?
— Не. Изобщо не я познавам. Коя е тя?
— Как да не я познавате! Пелагея Ниловна! Беше с нас във влака. Тягунова. Една такава, с открито лице, пълна, светла.
— Дето все си сплиташе и разплиташе косата?
— Да, плитките, плитките! Точно така! Плитките.
— Аха, спомних си. Чакай. После я срещнах в Сибир, в един град, на улицата.
— Не думайте! Леля Палаша?
— Какво ти става, Вася? Защо ми тръскаш ръцете като луд? Гледай да не ме осакатиш. И се изчерви като рак.
— Как е тя? Казвайте, хайде, хайде!
— Как ще е? Жива и здрава беше, когато я видях. Разправи ми за вас. Живяла във вашата къща или ви гостувала, нещо такова, доколкото си спомням. Може и да бъркам, забравил съм.
— Точно така, точно така! У нас, у нас! Майка ми я прие като сестра. Тиха. Работна. Златни ръце. Докато живееше у нас, вкъщи беше благодат. Ама я пропъдиха от Веретенники, от клюки не й дадоха мира.
Имахме един съселянин, Харлам Гнилия. Много й се увърташе. Клеветник с окапал нос. А тя хич не го поглеждаше. Той затуй ми имаше зъб. Разправяше мръсотии за нас, за мене и за Поля. И тя си замина. Изтормози я. Та тогава се почна.
Тука наблизо стана едно жестоко убийство. Сам-сама вдовица я усмъртиха в горския чифлик към Буйское. Живееше самичка близо до гората. С мъжки обуща ходеше, с кожени гайки отзад и с едни гумички за затягане. Имаше куче, много злобно, скачаше пред къщата, вързано на тела. Името му беше Горлан. Тя сама въртеше къщата и работеше земята. Ама зимата дойде много рано, още никой не я очакваше. Натрупа сняг. Вдовицата не извадила картофите. Дойде във Веретенники, така и така, да ми помогнете, вика, ще ви платя с продукти или с пари.
Аз се съгласих да й извадя картофите. Отивам на чифлика, а там вече Харлам. Спазарил се още преди мене. Ама тя не ми каза. Добре де, няма да се бием. Заедно се хванахме на работа. В най-лошото време беше. Дъжд и сняг, и кал, и киша. Копаме, копаме, горим стъблата, сушим на пушека картофите. Всичко извадихме, тя ни плати както се полага. Пусна Харлам да си ходи, а на мен ей тъй ми прави с очи, че има да ми каже нещо, пак да намина или да почакам.