На другия ден отидох при нея. Не искам, вика, да давам на държавата, което е в повече. Ти, вика, си добро момче, знам, че няма да ме обадиш. Нали виждаш, не крия от тебе. Щях сама да си изкопая дупка и да прибера картофите, ама на какво става. Късно се усетих, ей я зимата дошла. Няма за кога. Изкопай ми една яма, няма да съжаляваш. Ще ги изсушим и ще ги насипем.
Направих й изкоп както се полага, долу по-широчък, горе тесен като делва. И него подсушихме с пушек, затоплихме го. Туй в най-големите вихрушки. Заровихме картофите както си му е редът, засипахме ги с пръст. Чиста работа! Аз, нали, си мълча за дупката. Не съм казал никому. Ни на майка ми, ни на сестрите — пазил господ!
Та тъй. Мина се не мина къде месец — обрали чифлика. Разправяха тия, дето бяха дошли откъм Буйское, че къщата зеела, вътре оплячкосана, вдовицата никаква я нямало, псето Горлан скъсало веригата и избягало.
Мина се още време. Малко като отпуснаха студовете, по Нова година, срещу Васильовден беше, се изля порой, накваси земята, снегът се стопи и се разкашка. Дотичал отнейде Горлан и взел да рови пръстта, дето беше дупката с картофите. Разровил, разхвърлял земята, а отвътре се подават краката на стопанката с гумичките за затягане на обущата. Леле майчице!
Във Веретенники всички жалехме за вдовицата и я споменувахме. И кой да ти се усъмни в Харлам? Че как ще е той? Мигар е възможно? Ако беше той, щеше ли да има очи да остане във Веретенники, да се пъчи из селото? Нали щеше да търти да бяга надето му видят очите.
Селските тартори-кулаци се зарадваха на злодейството в чифлика. И взеха да пускат фитили на селяните. Ей го, викат, какво ще ни правят ония от града. Туй да ви е за урок, за обеца на ухото, че да не смеете да криете жито, нито да заравяте картофи. А вие, прости глави, едно си знаете — горските разбойници, тия разбойници ви се привидели в чифлика. Прости хора, няма що! Какво ги слушате вие градските? Те ще си покажат рогата, ще ви съсипят от глад. Ако искате да сте добре, нас слушайте. Ние ще ви научим на ум и разум. Кога дойдат да ви вземат спечеленото с кървава пот, ще им речете: отде за държавата, че ние за нас си нямаме ни зрънце. И ако стане нещо, грабвайте вилите. А който е против селската община — той да му мисли. Тъй се разфучаха старците, перчат се свикват събрания. Пък Харлам доносникът това и чака. Грабна си капата и право в града. Там шушу-мушу, глейте кво става в селото, а вие си седите. Трябва ни бедняшки комитет. Само да речете, мигом ще вдигна брат срещу брата. И подире — беж да го няма, дигна си дърмите, повече не го видяхме.
Но туй, дето после се случи, то само си се случи. Никой не е виновен, никой не ни е подсторил. Пратиха червеноармейци от града. Пратиха и съд да заседава в нашето село. Първом мене дирят. Харлам ме натопил. И за бягството, и че съм се крил от трудовата повинност, и че съм подстрекавал селото за бунт, и че вдовицата аз съм я убил. Та ме затвориха. Добре, че се сетих да изкъртя една дъска от пода и бегах. Крих се в каменоломните под земята. Над главата ми селото е горяло — не съм видял, над мене милата ми майчица се е хвърлила в реката — не съм и усетил. Всичкото си стана от само себе си. Нашите настанили червеноармейците в една от къщите, дали им да пият, че се налокали мъртвешки. През нощта се заплеснали и къщата се запалила, от нея огънят се прехвърлил на съседните. Местните, дето им лумнали къщите, наизскочили навън, а ония изгорели до един, ама не че някой ги е палил, то е ясно. Тукашните селяни никой не ги е пъдил от родните места — те сами се разбягаха, че са наплашени пак да не стане нещо. Главатарите душевадци отново ги подръчнаха — щели да разстрелват всеки десети. Аз не ги заварих, кой ги знае накъде са се пръснали да се скитат немили-недраги.
5
Докторът и Вася пристигнаха в Москва през пролетта на двадесет и втора година, в началото на непа. Времето беше топло и хубаво. Слънчевите лъчи, отразени от златните кубета на Храма на Христос Спасител, падаха на площада с четириъгълните павета, целият в трева по междините.
Бяха премахнати забраните за частната инициатива и в известни строги граници позволиха частната търговия. Сделките, които се извършваха, бяха в рамките на стокооборота на вехтошарите от битпазара. Пигмейските им мащаби раждаха спекулации и водеха до злоупотреби. Дребните далавери на гешефтарите не даваха никакъв материален резултат, с нищо веществено не запълваха градското опустошение. С безцелно препродаване на десетократно продаденото се трупаха капитали.