Вася се учудваше колко флегматични и вяли са тия опити на доктора. Юрий Андреевич предварително, в най-ранен етап, вече знаеше колко са безсмислени полаганите усилия, прекалено предубедено и почти със задоволство съобщаваше, че са ненужни всякакви по-нататъшни напъни.
Вася все по-често осъждаше доктора. Юрий Андреевич не се обиждаше на справедливите му порицания. Но отношенията им се разваляха. Най-накрая двамата се разделиха. Докторът му остави стаята, в която живееха, и се премести в Мучной, където всесилният Маркел му осигури ъгълче в бившата квартира на Свентицки. Тя се състоеше от старата неизползваема баня, стаята до банята — с един прозорец, и схлупената кухня с полуразрушения и хлътнал заден вход. Юрий Андреевич се настани тук, след преместването заряза медицината, превърна се в немарливец, преустанови срещите с познати и изпадна в мизерия.
6
Беше мрачен зимен неделен ден. Пушекът от комините не се вдигаше над покривите, а на тъмни струйки излизаше от прозорците, откъдето въпреки забраната, хората продължаваха да изкарват кюнците на кюмбетата. Градският бит все още не беше влязъл в релси. Живеещите в Мучной имаха мърляв вид, страдаха от гнойни възпаления, зъзнеха и студуваха.
По случай неделния ден семейството на Маркел Шчапов се беше събрало в пълен състав.
Обядваха на същата маса, на която във време оно, при купонната система, сутрин рано се нарязваха с ножица купоните за хляб, сортираха се, преброяваха се, увиваха се в кърпа или хартия според категориите и се отнасяха във фурната, а после, след като вземеха хляба, пак тук режеха, разделяха и донаждаха порциите на всички живущи. Сега тези времена бяха отминали. Продоволствената регистрация бе заместена с други видове отчетност. На дългата маса ядяха с апетит, дъвчеха, мляскаха и ушите им пращяха.
Половината портиерна беше заета от грамадната руска печка с провиснал от ръба край на юргана.
Отпред до вратата стърчеше над мивката кранът на чешмата. Покрай стените бяха наредени пейки с прибрани под тях торби и щайги с домашни партакеши. Отляво беше сложена кухненската маса. На стената над масата бяха заковани лавици за съдините.
Печката гореше. В портиерката беше горещо. Пред огнището, запретнала ръкави до лакътя, шеташе Агафя Тихоновна, жената на Маркел, и с дълга лопата наместваше гърнетата в пещта, веднъж по-нагъсто, накуп, веднъж по-раздалечени, според необходимостта. Потното й лице ту светваше от огъня в печката, ту се замъгляваше от парата на гозбите. Тя сбута гърнетата на една страна и измъкна из дълбините на огнището сладкиш в желязна тава, с едно движение го обърна с коричката надолу и за минутка го върна да се зачерви отгоре. Юрий Андреевич с две кофи влезе в портиерната.
— Да ви е сладко.
— Сполай ти. Заповядай, седни.
— Благодаря, обядвал съм.
— Знам ги аз твоите обеди. Седни да хапнеш топло ядене. Не ни зачиташ ти. Печени картофи в гюведже. Сладкиш и каша. Просеник.
— Не, наистина, благодаря. Извинявай, Маркел, начесто влизам, изстудявам ти стаята. Искам наведнъж да се запася с повечко вода. Измих цинковата вана на Свентицки, излъсках я, сега ще я напълня и ще налея в казаните. Още пет-десет пъти като дойда, после сума време няма да ти досаждам. Извинявай, моля те. Нямам при кого другиго да отида освен при тебе.
— Налей си ами, тая пущина да не ми се свиди? Сироп нямам, ама вода колкото щеш. Нека се лее, гратис е. Без пари.
Насядалите около масата се засмяха.
Когато Юрий Андреевич влезе за трети път да налее петата и шестата кофа, тонът вече беше по друг и Маркел смени приказката:
— Зетьовете питат кой си. Рекох им — не вярват. Налей си, не че нещо. Само не плискай по пода бе, диване. Я виж, оплиска прага. Като се заледи, ти ли ще дойдеш да го къртиш? И хубаво затваряй, чуваш ли, зяпльо, че духа отвън. Та им викам на зетьовете кой си, а те не вярват. Що пара се попиля за тебе! Учи, учи, и защо цялата работа — за нищо.
Когато влезе за пети или шести път, Маркел се навъси.
— Я хайде още веднъж, и край. Стига ти толкоз. Да се благодариш, че Марина те защищава, нашата малката, инак нямаше да те гледам какъв си ми благороден фармасонин. Щях да ти тръсна вратата под носа. Помниш ли я Марина? Ей я там в края на масата, черничката. Бре, пламна като божур. Не му се карайте, каже, татенце. Че кой ти се кара бе! Марина нашата е телеграфистка в Централната поща, че знае езиците. Той, рече, е нещастен. Заради теб и в огъня влиза, толкоз те жали. Ама аз ли съм ги крив, че нищо не стана от тебе? Каква работа имаше да драпаш в Сибир; в труден час да зарежеш роден дом? Сами сте си виновни! Ей ни нас, цялата гладория, цялата тая блокада си я избутахме тука, не помръднахме, и сме живи и здрави. Никой не ти е виновен. Не опази Тонка, къде ли е тя сега, далеч от роден край. Мен ми е все тая. Твоя си работа. Не ми връзвай кусур, ама ще те питам: що ти е толкоз вода? Да не си се пазарил в някой двор да правиш пързалка? Ех, ама и ти, как да ти се сърди човек, пиле кекаво!