— Сега ще им отворя. Но първо, знаете ли какво? Вие споменахте толкова загадъчни неща и засегнахте толкова въпроси, които очевидно ви измъчват, че съм затруднен да ви отговоря. Искам едно да знаете. С най-голямо желание от все сърце ви предлагам помощта си за всичко, което ви затруднява. И помнете. Никога, каквото ще да става, човек не бива да се отчайва. Да се надяваме и да действуваме — това е нашият дълг в нещастието. Бездейното отчаяние е пренебрежение и нарушаване на дълга. Сега ще отворя на хората, които чакат да се проехтят с него. За пейката сте права. Ще имам грижата да намеря.
Но Антипова не го чуваше вече. Тя не чу как Евграф Живаго отвори вратата на стаята и в нея нахлу тълпата от коридора, не чу разговорите му с организаторите на погребението и с най-близките от опечалените. Тя не чуваше стъпките на приближилите се, риданията на Марина, покашлянето на мъжете, женския плач и възклицанията.
От кръговрата на еднообразните звуци й се виеше свят, прилошаваше й. Тя се държеше с всички сили да не падне в несвяст. Сърцето й се късаше, умираше от главобол. Увесила глава, потъна в тълкувания, преценки, спомени. Потъна в тях и се унесе, сякаш временно, за няколко часа се озова в някаква бъдеща възраст, до която кой знае дали щеше да доживее, която я състаряваше с десетки години и я превръщаше в старица. Потъна в размислите си, сякаш бе стигнала дъното, самото дъно на своето нещастие. Мислеше си:
„Никой не остана. Единият умря. Другият се е самоубил. И сега е жив само онзи, който трябваше да бъде убит, в когото стреля, но не го уцели, това чуждо, ненужно нищожество, превърнало живота й в низ от незнайни за нея самата престъпления. И това чудовище на бездарието хвърчи и се мята из митичните лабиринти на Азия, известни само на мраколюбителите, а никой от близките, от необходимите й хора не е останал.
Ах, нали тогава на Коледа, точно преди подготвяния изстрел в онова чудовище на пошлостта, тук, в тази стая, беше разговорът й в тъмното с момчето Паша, а Юра, с когото се сбогува сега, тогава изобщо не съществуваше в живота й.“
И тя напрегна паметта си, за да възстанови коледния разговор с Пашенка, но не успя да си спомни нищо освен свещта, която гореше на перваза на прозореца, и разтопената черна дупчица на заледения прозорец.
Можеше ли да предположи, че покойникът, положен тук на писалището, бе видял това тъмно петънце от улицата и бе обърнал внимание на свещта? Че от този видян на прозореца пламък — „Свещта гореше у дома, свещта гореше“ — бе започнало попрището му в живота.
Мислите й започнаха да се разсейват. Каза си: „Колко жалко, че няма черковно опело. Погребалният обред е тъй величествен и тържествен! Повечето покойници не го заслужават. А Юрочка беше най-подходящият случай! Той така отговаряше на всичко това и бе тъй достоен за «надгробное ридание творяще песнь аллилуя»“!
И тя усети прилив на гордост и облекчение, както винаги, когато си мислеше за Юрий и в кратките мигове на живота си с него. Облъхна я повеят на свобода и безразсъдство, каквито той винаги излъчваше. Нетърпеливо стана от столчето, на което седеше. Нещо не твърде понятно ставаше с нея. Искаше й се поне за кратко време с негова помощ да се изтръгне на воля, на чист въздух от бездната на страданието, да изпита, както някога, щастието на освобождението. Сега то й се привиждаше и й се мержелееше единствено като възможност да се сбогува с него, дълго и на воля да плаче сама над него. И тя с нетърпението на силното желание обиколи тълпата с поглед, сломен от болка, невиждащ и премрежен от сълзи, които лютяха като очни капки, предписани от лекар, и веднага всички се ръзмърдаха, започнаха да се секнат и да се оттеглят, и да излизат от стаята, най-накрая я оставиха сама зад затворената врата, а тя бързо се прекръсти, отиде при ковчега, коленичи на сложената от Евграф скамейка, бавно и широко прекръсти три пъти тялото и докосна с устни студеното чело и ръцете. Пропусна покрай съзнанието си чувството, че студеното чело сякаш се беше смалило като стисната в юмрук ръка, наложи си да не го забележи. Замря и няколко мига нито говореше, нито мислеше, нито плачеше, захлупена върху ковчега, закрила и цветята, и тялото със себе си — с глава, с гърди, с душа и с ръцете си, големи като душа.