— Аз съм лоша. Ти не ме познаваш. Някой ден ще ти разправям. Трудно ми е да говоря, нали виждаш, задушавам се от плач, но ти ме остави, забрави ме, аз не те заслужавам.
Започнаха сърцераздирателни сцени, една от друга по-мъчителни. Войтковска — понеже това стана още по време на пребиваването й на Арбат, Войтковска, щом видеше насълзения Паша, се втурваше от коридора в своята част, падаше на дивана, смееше се до припадък и повтаряше: „Ох, не мога, не мога! Това направо е, наистина… Ха-ха-ха! Браво! Ха-ха-ха! Герой!…“
За да избави Паша от петнящата го привързаност, за да я изскубне из корен и да сложи край на мъките му, Лара му заяви, че категорично се отказва от него, защото не го обича, но така ридаеше при това отричане, че не можеше да й се вярва. Паша я подозираше във всички смъртни грехове, не й вярваше за нищо, готов беше да я прокълне и да я намрази, и я обичаше дяволски, и я ревнуваше от собствените й мисли, от канчето, с което пиеше, и от възглавницата, на която лежеше. За да не се побърка, трябваше да действува решително и бързо. Решиха да се оженят час по-скоро, още преди края на изпитите. Избраха да се венчаят на Томина неделя. По Ларина молба пак отложиха.
Венчаха ги на Свети дух, втория ден на Троица, когато успешното завършване се очерта като факт. Цялата инициатива бе предоставена на Людмила Капитоновна Чепурко, майка на съкурсничката й Туся Чепурко, с която заедно завършиха. Людмила Капитоновна беше красива жена с едър бюст и нисък глас, добра певица и голяма фантазьорка. Освен истинските личби и суеверия, които знаеше, тя на място съчиняваше още много собствени.
В града беше страшно горещо, когато поведоха Лара „под злат венец“, както си тананикаше под носа Людмила Капитоновна с циганския глас на Панина11, докато приготвяше Лара. Златните кубета на църквите и чистият пясък на алеите бяха яркожълти, прашните листа на брезовите клонки, срязани предния ден за Петдесетница, висяха повехнали от оградите на храмовете, спаружени, като обгорели. Едвам се дишаше, очите им смъдяха от слънчевия блясък. И сякаш хиляди сватби се вдигаха наоколо, защото всички момичета бяха накъдрени и облечени в бяло като младоженки и всички млади мъже по случай празника бяха в черни тесни костюми и намазани с брилянтин. И всички се вълнуваха, и на всички им беше горещо.
Лагодина, майка на друга Ларина приятелка, хвърли в краката й шепа сребърни монети, когато Лара стъпи на килимчето — да й върви на пари, а Людмила Капитоновна със същата цел я подучи, когато ги венчават, да не се кръсти с гола ръка, а прикрита с воала или с дантелите. После й каза да държи свещта високо, тогава нейната дума ще се чува вкъщи, но жертвувайки своето бъдеще заради Пашиното, Лара отпускаше свещта възможно по-ниско и все без полза, защото колкото и да се стараеше, пак излизаше, че нейната свещ е над неговата.
От църквата отидоха за увеселението направо в ателието на художника, където Антипови току-що се бяха нанесли. Гостите викаха: „горчиво е, не се пие“, а от Другия край на масата им отговаряше солидарен рев: „трябва да се подслади“ — и младите със сконфузени усмивки се целуваха. Людмила Капитоновна им изпя сватбарската песен „Гроздобер“ с двойния припев: „Господ да ви дава мир и сговор“ и песента „Хей, разплитай руса плитка“.
Когато всички се разотидоха и двамата останаха сами, Паша се почувствува притеснен от внезапно настъпилата тишина. В двора срещу Лариния прозорец гореше улична лампа и колкото и да придърпваше пердето, тесен лъч светлина влизаше в пролуката между завеските. Тази светла ивица му пречеше — сякаш някой ги наблюдаваше. Паша с ужас усещаше, че лампата то занимава повече от Лара, от него и от любовта му към нея.
През тази нощ, дълга като вечност, доскорошният студент Антипов, „Степанида“ или „Госпожицата“, както му викаха приятелите, позна върха на блаженството и дъното на отчаянието. Мнителните му догадки се редуваха с Ларините признания. Той я разпитваше и след всеки неин отговор сърцето му се късаше и той сякаш падаше в някаква пропаст. Нараненото му въображение не успяваше да следва все новите и нови разкрития.
Изкараха в разговор до сутринта. Антипов не бе изпитвал в живота си по-внезапни и потресаващи промени от тогавашните. Сутринта се събуди друг човек, почти учуден, че носи същото име.
4
След десет дни пак в същата стая приятелите им се събраха да ги изпратят. Паша и Лара бяха завършили, и двамата еднакво блестящо, и двамата бяха разпределени в един и същи град на Урал, закъдето трябваше да заминат на другата сутрин.
И пак пяха, пиха и се веселиха, но този път бяха само младите, без възрастни.
11