И понеже никой не знаеше географията на страната, под чийто флаг плаваше, не се знаеше на какъв език трябва да й се говори.
В службата всички го поздравяваха. „Колко бързо са научили!“ — чудеше се Юрий Андреевич.
Той влезе в ординаторската стая, наричана тук бардак и бунище, защото поради теснотията на пренаселената болница сега в тази стая се събличаха, обличаха, влизаха с галошите от улицата, забравяха си неща от други помещения, хвърляха фасове и отпадъци.
До прозореца стоеше подпухналият просектор и с вдигнати ръце разглеждаше над очилата срещу лампата някаква мътна течност в мензурата.
— Браво — каза той, без да отмести очи и без да удостои Юрий Андреевич с поглед.
— Благодаря. Много съм трогнат.
— За нищо. Аз нямам пръст. Пичужкин аутопсира. Но всички хлъцнаха. Ехинокок. Ей, това се вика диагностик — само за туй говорят.
В този момент влезе главният лекар. Ръкува се с двамата и каза:
— На какво прилича това! Превърнаха го на кочина, какво безобразие! Да, Живаго, представете си — ехинокок! Не бяхме прави. Поздравявам ви. Но имам и една неприятна новина. Пак опря до вашия набор. Този път няма да успеем да ви отървем. Има страшен недостиг от военномедицински персонал. Ще се наложи да се запознаете с барута.
6
Антипови се подредиха в Юрятин учудващо добре. Там се пазеха още хубави спомени за Гишар — това спести на Лара доста от трудностите, свързани с настаняването на новото място.
Лара нямаше минутка отдих. Тя се занимаваше с къщата и с тригодишната им дъщеричка Катенка. Колкото и да се стараеше рижата Марфутка, домашната им помощничка, подкрепата й беше недостатъчна. Лариса Фьодоровна живееше с всички проблеми на мъжа си. Тя самата преподаваше в девическата гимназия. Работеше неуморно и беше щастлива. Това се оказа именно онзи живот, за който бе мечтала.
В Юрятин й харесваше. Това беше родният й град, разположен на Ринва, голяма река, плавателна в средното и долното си течение. През града минаваше една от линиите на Уралската железница.
В Юрятин наближаването на зимата се познаваше по това, че собствениците на лодките ги вадеха от реката и ги откарваха с каруци в града. Там ги стоварваха в дворовете, където лодките зимуваха до пролетта под открито небе. Обърнатите лодки, бялнали се на земята в дъното на дворовете, означаваха в Юрятин същото, което другаде е отлитането на птиците или първият сняг.
Такава лодка — под нея Катенка си играеше като под сенник на градинска беседка — лежеше с боядисаното си бяло дъно нагоре и в двора на къщата, където Антипови бяха наематели.
Лариса Фьодоровна харесваше провинциалните нрави, северното „о“-кане на местната интелигенция с валенките и сивите вълнени кацавейки12, с наивната й доверчивост. Привличаха я земята и обикновените хора.
Колкото и да е странно, тъкмо Павел Павлович, синът на московския железничар, се оказа непоправим столичен жител. Той се отнасяше към юрятинци много по-строго от жена си. Дразнеше се от тяхната диващина и непросветеност.
Сега с късна дата стана ясно, че има невероятната способност да черпи знания и да ги запаметява от първи прочит. И по-рано благодарение на Лара много беше изчел. През годините на провинциалното уединение неговата начетеност придоби такива размери, че вече и Лара му се струваше недостатъчно образована. Той беше с една глава над педагогическата среда на своите колеги и се оплакваше, че се задушава сред тях. В това военно време изтърканото им патриотарство, казионно и малко шовинистично, не отговаряше на по-сложните форми на чувството, което изпитваше Антипов.
Павел Павлович бе завършил класическа филология. В училището преподаваше латински и антична история. Но у него, бившия реалист, се пробуди изведнъж позабравената любов към математиката, физиката и точните науки. Самообразова се и овладя тези предмети в университетски обем. Надяваше се при първа възможност да се яви на изпити в околията, да се пренасочи към някоя математическа специалност и да замине със семейството си в Петербург. Усилените нощни занимания се отразиха на здравето му. Налегна го безсъние.
С жена си беше в добри, но доста сложни отношения. Тя го потискаше с добрината и грижите си, а той не си позволяваше да е критичен към нея. Внимаваше и в най-незначителната забележка да не й се счуе някакъв таен упрек, че тя например е от аристокрацията, а той от низините, или че преди него е принадлежала на друг. Страхът да не го заподозре в някаква несправедлива, обидна безсмислица внасяше в живота им някакъв фалш. Двамата се държаха кой от кой по-благородно и това усложняваше всичко.