Помниш ли елхата в страшната нощ, когато почина майка ти, тогава една курсистка стреля в прокурора? После май я съдиха. Доколкото си спомням, тогава дори ти казах, че още като ученичка я бяхме виждали с Миша в един долнопробен хотел, дето ходихме с баща ти, не помня с каква цел, беше късно вечерта и страшен студ, сега си мисля, че е било по време на въоръженото въстание на Пресня. Точно тя е Антипова.
На няколко пъти правих постъпки да се прибера, но не е никак лесно. Въпросът не е толкова до работата — тя спокойно може да се остави на някого. Трудността е в самото пътуване. Ту изобщо няма влакове, ту идват толкова натъпкани, че няма как да се качи човек.
Но ясно е, че така не може да продължава до безкрай и затова няколко души от излекуваните, които вече не са на военна служба и са освободени, включително Галиулин, Антипова и аз, решихме на всяка цена да заминем следващата седмица и за по-сигурно да си тръгнем един по един, в различни дни.
Та всеки момент може да ти се изтърся… Впрочем ще гледам да ти телеграфирам.“
Но преди да тръгне, успя да получи и отговора на Антонина Александровна.
С това писмо, в което риданията нарушаваха ритмичността на изреченията, а за точки служеха следите от сълзите и мастилените петна, Антонина Александровна убеждаваше мъжа си да не се връща в Москва, а направо да последва в Урал тази удивителна, сестра, която шествува през живота в съпровод на такива знамения и стечения на обстоятелствата, с каквито нейният, Тониният, скромен житейски път изобщо не може да се мери.
„За Сашенка и неговото бъдеще не се безпокой — пишеше тя. — Няма да се червиш заради него. Обещавам да го възпитам в същия дух, какъвто от дете ти е познат в нашия дом.“
„Ти си луда, Тоня — хвърли се да я разубеждава Юрий Андреевич, — какви са тези подозрения! Нима не знаеш или не си съвсем наясно, че само ти, мисълта за теб и верността към теб и нашия дом са ме спасявали от смърт през тези две години война, страшни и гибелни. Впрочем думите са излишни. Скоро ще се видим и ще Започне предишният ни живот, всичко ще бъде добре.
Но това, че така ми отговаряш, ме плаши за нещо друго. Ако съм ти дал повод за такъв отговор, може би се държа наистина двусмислено и тогава съм виновен и пред тази жена, която заблуждавам и на която също ще трябва да се извиня. Ще го направя, щом тя се върне от обиколката в няколко близки села. Земството13, което по-рано съществуваше само в губерниите и околиите, сега се въвежда и в по-малките единици — в общините. Антипова замина да помага на някаква позната, която е инструкторка по тези именно законодателни нововъведения.
Интересното е, че както живеем с Антипова в една къща, досега не знам къде й е стаята и не съм се интересувал.“
3
Два широки пътя водеха на изток и на запад от Мелюзеев. Черният път минаваше през гората и водеше към Зибушино, житницата на околността — селце, което административно беше подчинено на Мелюзеев, но във всички отношения беше доста пред него. Другият път, макадамов, минаваше през пресъхващите лете заблатени ливади и продължаваше към Бирючи, железопътен възел с две жп линии, които се пресичаха малко преди Мелюзеев.
През юни в Зибушино две седмици се задържа независимата Зибушинска република, провъзгласена от зибушинския мелничар Блажейко.
Републиката се крепеше на дезертьорите от Двеста и дванадесети пехотен полк, които с оръжие в ръка бяха изоставили позициите и бяха стигнали през Бирючи в Зибушино в момента на преврата.
Републиката не признаваше властта на временното правителство и се отцепи от останалата Русия. Сектантът Блажейко, който на младини си пишел с Толстой, обяви новото хилядолетно зибушинско царство с общност на труда и имуществото и преименува общинския съвет в апостолат.
Зибушино винаги е било извор на легенди и преувеличения. То е разположено в гъсти дебри, споменава се в документите на Смутното време14, но околностите му са гъмжели от разбойници и в по-нови времена. Упорито се говореше за заможността на търговците и фантастичното плодородие на земята. Някои обичаи и поверия и някои особености в говора, с които се отличаваше тази, западната част на крайфронтовата полоса, идваха именно от Зибушино.
Сега същите небивалици се разказваха за главния помощник на Блажейко. Разправяха, че по рождение бил глухоням, но по някаква сила свише понякога добивал дар-слово и след озарението отново го губел.
През юли Зибушинската република падна. Селото се завзе от вярна на Временното правителство част. Дезертьорите бяха изтласкани от Зибушино и се оттеглиха към Бирючи.