— Нещо такова. Във всеки случай е укрепен лагер.
— Прекрасно. Искам да отида при тях. Покажете ми тези зверове, тези горски разбойници. Нека са бунтари, нека дори са дезертьори, но те са народът, господа, това забравяте. А народът е дете, той трябва да се познава, трябва да се знае психиката му, иска се особен подход. Трябва да умеем да докоснем най-добрите, най-чувствителните му струни, тъй че да зазвънят. Ще ида при тях на сечището и ще си поговорим най-сърдечно. Ще видите в какъв образцов ред ще се върнат на изоставените позиции. Да се хванем на бас? Не ви стиска, а!
— Съмнително е. Но дай боже!
— Ще им кажа: „Братя, погледнете ме. Ето ме, единствен син, надежда на семейството, аз не пожалих нищо, пожертвувах името, положението, любовта на родителите си, за да ви извоювам свобода, каквато няма никой народ в света. Направихме го аз и мнозина други млади люде, да не говорим за старата гвардия на славните предшественици, за каторжниците народници и народоволците шлиселбургци16. За себе си ли го направихме? За нас ли беше необходимо? Вие вече не сте редници както преди, а бойци от първата в света революционна армия. Честно се запитайте сами: оправдахте ли това високо звание? Родината, смъртноранена, с последни сили се мъчи да отхвърли хидрата на задушаващия я враг, а вие в това време се оставяте да ви подлъже банда незнайни апаши и се превръщате в безотговорна паплач, в сборище от разпасани нехранимайковци, преситени от свободата и разглезени“ — наистина, дето се вика, пусни свинята под софрата — ще тури копита на масата — о, ще им кажа аз, ще ги засрамя!
— Не, не, рисковано е — понечи да възрази околийският и се спогледа тайно и многозначително със заместника си.
Галиулин разубеждаваше комисаря за налудничавата му идея. Той познаваше безумците от Двеста и дванадесети още от дивизията, където влизаше полкът и където по-рано беше служил. Но комисарят не го слушаше.
Юрий Андреевич през цялото време искаше да стане и да си върви. Наивността на комисаря го смущаваше. Но толкова струваше и лукавата опитност на околийския и неговия заместник, двамата иронични и потайни шмекери. Тази глупост и тази хитрост бяха от един дол дренки. И всичко това изригваше в потоци от думи, ненужно, недействително, безцветно, отхвърляно от самия живот.
О, как ти идва някога да загърбиш бездарно-възвишената, безнадеждна човешка говорилня в името на привидното безмълвие на природата, каторжното беззвучие на дългия упорит труд, безсловесността на дълбокия сън, на истинската музика и онемялото от възторг тихо сърдечно докосване!
Докторът си спомни, че му предстои обяснението с Антипова, така или иначе, неприятно. Той се радваше на необходимостта да я види, макар и на такава цена. Но тя едва ли се беше върнала. Той се възползува от първия удобен момент, стана и незабелязано излезе от кабинета.
6
Оказа се, че вече си е дошла, Мадмоазел съобщи на доктора за завръщането й и каза също, че Лариса Фьодоровна пристигнала уморена, вечеряла набързо и се прибрала, като помолила да не я безпокоят.
— Почукайте й впрочем — посъветва го тя. — Сигурно още не спи.
— Коя е стаята й? — попита докторът, с което безкрайно изненада мадмоазел.
Обясни му се, че е в дъното на коридора на горния етаж, точно до стаите, където бяха заключили целия тукашен инвентар на Жабринска и където докторът никога не беше ходил.
Междувременно се смрачи. Улиците сякаш отесняха. Къщите и сградите се скупчиха във вечерната тъмнина. Дърветата се приближиха от дълбините на дворовете до прозорците, до светлините на запалените лампи. Беше горещо и задушно. От всяко движение го обливаха потни вълни. Ивиците газена светлина, паднали в двора, като мръсни горещи струи се стичаха по стволовете на дърветата.
На последното стъпало докторът се спря. Помисли си, че дори само да почукаш на вратата на човек, уморен от път, е неудобно и нахално. По-добре да отложи разговора за утре. Разсеяно както винаги когато променяше решенията си, той се разходи до отсрещния край на коридора. Там имаше прозорец към съседния двор. Докторът надникна навън.
Нощта бе пълна с тихи тайнствени звуци. Наблизо в коридора капеше чешма — равномерно, тегаво. Вън някой шепнеше. Там, където започваше зеленчуковата градина, някой поливаше краставиците, преливаше водата от кофа в кофа, громолеше с веригата, когато я вадеше от кладенеца.
Миришеше на всички цветя в света едновременно, сякаш земята през деня е била в несвяст, а сега чрез тези ухания идваше на себе си. А откъм вековния парк на графинята, така затрупан с оронени съчки и клони, че беше станал непроходим, се вдигаше иззад дърветата, грамадно като стена на гигантска сграда, прашно-дивото благоухание на старата цъфнала липа.
16
По името на Шлиселбургската крепост — политически затвор от началото на XVIII в. крайно суров режим. — Б. пр.