Напоследък усещането за подвиг, за душевен порив подсъзнателно се беше свързало за него с трибуни и подиуми, със столове, на които скачаш и хвърляш към тълпите някакъв призив, нещо екзалтиращо.
Пред вратата на гарата, точно под камбаната, стоеше голяма противопожарна бъчва с вода. Тя беше затворена. Гинц скочи на капака и отправи към приближилите се няколко проникновени думи, нечовешки и несвързани. Безумната смелост на призива му на две крачки от отворените врати на гарата, където тъй лесно можеше да се скрие, слиса преследвачите и ги закова на място. Войниците свалиха пушки.
Но Гинц стъпи на ръба на капака и го обърна. Единият му крак цопна във водата, другият провисна отвън и той сякаш яхна бъчвата.
Войниците посрещнаха този конфуз с взрив от смях и първият най-отпред С изстрел във врата уби на място нещастника, а останалите се хвърлиха да го мушкат мъртъв.
11
Мадмоазел се обади на Коля по телефона да настани доктора добре във влака, в противен случай го заплашваше с неприятни за него разобличения.
Докато й отговаряше, той както винаги водеше още един телефонен разговор и съдейки по десетичните дроби, които изпъстряха думите му, предаваше на трето място нещо шифровано по телеграфа.
— Псков, комосев, чуваш ли ме? Какви бунтовници? Каква ръка? Какво говорите, мамзел?! Лъжа и хиромантия. Оставете ме, затворете, пречите ми. Псков, комосев, Псков. Тридесет и шест, запетая, нула нула петнадесет. Ах, кучета те яли, скъса се лентата! А? А? Не чувам. Пак ли сте вие, мамзел? На чист руски ви казах: не, не мога. Потърсете Поварихин. Лъжа и хиромантия. Тридесет и шест… по дяволите… затворете, мамзел, не ми се бъркайте.
А мадмоазел говореше.
— Не ми заглавиквай ти кироман, Псков—Псков, кироман, аз ще те видя на бял свят, — ти утре ще качиш доктора във вагон и повече аз не говори с всеки убийц и малки Юда предател.
12
Прежуряше, когато Юрий Андреевич заминаваше. Пак наближаваше буря както онзи ден.
Глинените варосани къщурки и гъските в оцвъканото със слънчогледови шлюпки крайгарово пространство белееха уплашени под неподвижното око на притъмнялото пред бурята небе.
Зданието на гарата беше заобиколено с широка поляна, която се простираше надалеко в двете посоки. Тревата беше изтъпкана от несметни количества хора, които със седмици чакаха влакове за необходимите им посоки.
Сред тълпата имаше старци с бозави сермяги17, които в най-големия пек обхождаха групичките да научат какви са слуховете и сведенията. Мълчаливи тринадесет-четиринадесетгодишни момчета, полегнали и облегнати на лакът с вейчица в ръка, сякаш пасяха добитък. Техните братчета и сестрички, заголили розови задничета, се пречкаха в краката на множеството. Изтегнали събрани крака, седяха на земята техните майки с омотани сукалчета в пазвите на криво загърдените кафяви зипуни18.
— Като овни се разбягаха, кога почна стрелбата. Не им се хареса! — неприязнено разправяше началник-гарата Поварихин, който прекарваше на зигзаг доктора през купчините тела, проснати отвън пред вратите и вътре на пода в сградата. — Изведнъж се очисти ливадата! И пак видяхме какво се вика земя. Гледай ти! Четири месеца не бяхме я виждали от тая цигания — бяхме я забравили. Ей тук лежеше. Чудна работа, на толкоз ужасии съм се нагледал през войната, би трябвало да съм обръгнал вече. Но така ми дожаля! Най-вече заради безсмислицата. Защо? Какво им беше направил? Ама това хора ли са? Разправят, че бил любимецът в семейството си. Сега вдясно, така, така, заповядайте в моя кабинет. На този влак в никакъв случай, ще ви смачкат. Аз ще ви кача на друг, местен. Тук ще се композира, сега започваме. Само че да си мълчите, че ще го направят на трески още преди скачването. През нощта в Сухиничи ще се прехвърлите.
13
Когато този необявен влак на заден ход се появи иззад сградата На гарата, цялото множество от ливадата се хвърли като глутница да посрещне бавно отстъпващите вагони. Хората като круши се затъркаляха от хълмовете и щурмуваха насипа. Те се избутваха и скачаха в движение на стъпалата и на буферите, други се катереха към прозорците и на покривите. Влакът се препълни за миг още в движение и когато стигна до перона, беше вече натъпкан и от горе до долу окичен с пътници.
Докторът като по чудо стигна до площадката и оттам по още по-необясним начин се озова в коридора на вагона.
Там остана през целия път до Сухиничи, седнал върху багажа си на пода.
Буреносните облаци вече се бяха разпръснали. През поляните, облени в знойни слънчеви лъчи, се претъркаляше нестихващото цвърчене на скакалците, което заглушаваше тракането на колелата.