През последните десетина години Николай Николаевич не бе имал случай да говори за магията на авторството и същността на творческото предназначение в такова съответствие със собствените си мисли и толкова уместно, както сега. От друга страна, и Юрий Андреевич не бе чувал подобни размишления, които да са така проницателно точни и тъй окрилящо увлекателни, както неговите идеи.
Двамата току възкликваха и се разхождаха из стаята, хващаха се за главата от безпогрешността на взаимните догадки или стояха пред прозореца и мълчаливо почукваха с пръсти по стъклото, потресени от доказателствата за взаимно единомислие.
Така премина първата среща, но после докторът няколко пъти се вижда с Николай Николаевич в по-широк кръг — сред хората той ставаше съвсем друг, неузнаваем.
Той се изживяваше като гост в Москва и не желаеше да се откаже от тази представа. Дали в случая смяташе за свой град Петербург или друго някое място, не ставаше ясно. Ласкаеше го ролята на политически сладкодумец и обществен чаровник. Може би си въобразяваше, че в Москва ще се открият политически салони като в Париж преди конвента у мадам Ролан20.
Обикаляше приятелките си, гостоприемни обитателки на тихите московски улички, и много мило иронизираше тяхната и на мъжете им половинчатост и изостаналост, навика им да съдят за всичко според собствените си представи. Сега обичаше да изтъква вестникарската си осведоменост, точно както се хвалеше някога с отречените книги на орфиците21.
Разправяше се, че оставил в Швейцария новата си млада приятелка, недовършени начинания, недописана книга, че само ще се освежи в бурния отечествен водовъртеж и после, ако изплува благополучно, ще изчезне към своите Алпи.
Беше на страната на болшевиките и често назоваваше свои единомишленици двама леви есери: журналиста, който се подписваше с псевдонима Мирошка Помор, и публицистката Силвия Котери.
Александър Александрович мрачно го упрекваше:
— Страшна работа, докъде сте паднали, Николай Николаевич! Тия ваши Мирошки. Каква тиня! И оная Лидия Покори.
— Котери — ще го поправи Николай Николаевич, — Силвия.
— Все едно, Покори или Пърпори — независимо.
— Но въпреки всичко Котери, моля за извинение — търпеливо ще настои Николай Николаевич. Двамата обменяха такива разсъждения:
— За какво се препираме? Подобни истини е срамота да се доказват. Това е абето. Основната народна маса с векове е живяла по немислим начин. Вземете който щете учебник по история. Както ще да се нарича, феодализъм и крепостно право или капитализъм и фабрична промишленост, все едно, неестествеността и несправедливостта на такъв обществен ред отдавна се знае и отдавна се подготвя превратът, който да изведе народа към светлината и да сложи нещата на местата им.
Вие знаете, че частичното обновяване на старото вече не е приемливо, налага се коренен прелом. Той може да предизвика рухване на целия градеж. Е, и? Това е опасно, но оттук не следва, че няма да стане. Въпрос на време. В случая няма място за спор.
— Е, вие измествате разговора. Не съм казал. Да не би да съм казал? — сърдеше се Александър Александрович и спорът отново пламваше.
— Вашите Тамбури и Мирошки са хора без свян. Едно говорят, друго вършат. И после, къде е логиката? Не виждам нищо общо. Не, чакайте, сега ще ви покажа.
И започваше да търси някакво списание с противоречива статия, дърпаше и тряскаше чекмеджетата на писалището и с тези гръмки звуци разпалваше красноречието си.
Александър Александрович обичаше нещо да му пречи в разговора и тези препятствия да оправдават неговите гъгнещи паузи, неговото мънкане и запъване. Словото му започваше да се лее само когато търсеше нещо запиляно — например докато издирваше другия галош в тъмното антре или когато с кърпа на рамо стоеше на вратата на банята, или докато подаваше някое тежко блюдо на масата, или докато наливаше вино на гостите.
Юрий Андреевич с наслада слушаше тъст си. Той обожаваше този добре познат старомосковски, леко напевен маниер на говорене с мекото громеково захвелтване, което приличаше на мъркане.
Горната му устна с малки мустачки се издаваше малко над долната. По съвсем същия начин леко стърчеше папийонката на врата му. Имаше някаква прилика между устната и папийонката и тя придаваше на тъст му нещо трогателно, доверчиво-детско.
20
Жена на Жан Мари Ролан — член на жирондистките правителства по време на Великата френска революция; 1793 г. — министър на външните работи. Мадам Ролан държи в Париж прочут салон, който упражнява голямо политическо влияние и е посещаван предимно от жирондистите. Изпратена от якобинците на ешафода, тя произнася знаменитите думи: „О, свобода, колко много престъпления се вършат от твое име!“ (1793 г.). Когато узнава за екзекуцията й, мъжът й се самоубива. — Б. пр.
21