— Тъкмо мислех да те помоля да ми обясниш квадратните уравнения. Толкова съм зле по алгебра, насмалко да ме оставят на поправителен.
Ника заподозря някаква подигравка в тези думи. Тя, разбира се, му дава да разбере колко е малък още. Квадратни уравнения! А те все още не са и припарили до алгебрата!
Не се издаде колко е уязвен и привидно равнодушен, в същия момент разбирайки колко глупаво звучи, попита:
— Като пораснеш, за кого ще се омъжиш?
— О, чак кога ли ще стане това. Вероятно за никого. Още не съм мислила по въпроса.
— Само не си въобразявай, ако обичаш, че ме интересува.
— Тогава защо питаш?
— Тъпачка.
Скараха се. Ника си спомни сутрешното си женоненавистничество и заплаши Надя, че ако не престане да се държи нахално, ще я удави.
— Хайде де — каза Надя.
Той я сграбчи през кръста. Сбиха се, загубиха равновесие и цопнаха във водата.
И двамата знаеха да плуват, но водните лилии се преплитаха в ръцете и краката им, а дъното още го нямаше. Най-сетне се измъкнаха на брега, целите в тиня. Вода шуртеше от обувките и джобовете им. Ника се умори много.
Ако това беше станало малко по-рано, да речем, пролетта, то, седнали вир-вода един до друг след премеждието, щяха непременно да крещят, да се карат или да се смеят.
Но сега мълчаха и едва дишаха, притеснени от безсмислието на случилото се. Надя се възмущаваше и негодуваше мълчаливо, а него цялото тяло го болеше, като че ли го бяха били с тояга и му бяха строшили ребрата.
Най-сетне Надя тихо подхвърли като голяма: „Ненормален!“ — и той също като голям каза: „Извинявай.“
Заизкачваха се към къщата, оставяйки мокри следи подире си, подобно на двама водовозеца. Пътят им минаваше по прашно нанагорнище, пълно със змии, близо до мястото, дето Ника сутринта бе видял медянката.
Той си спомни вълшебната приповдигнатост на нощта, утринта и сутрешното си всемогъщество, когато по свой каприз властвуваше над природата. Какво да й заповяда сега? — си помисли. Какво би искал най-много на света? И си каза, че най-много би искал някога още веднъж да падне с Надя в езерото и какво ли не би дал сега да можеше само да разбере ще го има ли това някога, или не.
Втора част
МОМИЧЕ ОТ ДРУГА СРЕДА
1
Войната с Япония още не беше свършила. Неочаквано я изместиха други събития. През Русия минаваха революционни вълни, коя от коя по-силни и невероятни.
По това време в Москва пристигна от Урал Амалия Карловна Гишар, вдовица на белгийски инженер и натурализирана французойка, с двете си деца: сина Родион и дъщерята Лариса. Даде сина си в кадетски корпус, а дъщерята в девическа гимназия — по една случайност в същата и в същия клас, в който учеше Надя Кологривова.
Мадам Гишар имаше останали от мъжа си спестявания във вид на ценни книжа, които по-рано се вдигаха, а сега започнаха да падат. За да запази поне нещо от средствата и да не стои със скръстени ръце, купи малкото шивашко ателие на Левицка близо до Триумфалната арка; купи го от наследниците й с правото да запази старата фирма, предишните клиентки и всички модистки и ученички.
Направи го по съвет на адвоката Комаровски, приятел на мъжа й и нейна опора, хладнокръвен комбинатор, който познаваше конюнктурата в Русия като петте си пръста. Те водиха кореспонденция около пристигането, той ги посрещна на гарата и ги прекара през цяла Москва до хотел „Черногория“ на улица Оружейна, където им беше наел стаи, пак той я склони да даде Родя в кадетския корпус, а Лара в гимназията, избрана по негова препоръка, и пак той се шегуваше нехайно с момчето и така заглеждаше момичето, че то се червеше.
2
Преди да се преместят в тристайното апартаментче над ателието, те изкараха близо месец в „Черногория“. Това беше една от най-ужасните дупки на Москва: каруцари и вертепи, цели улици на разврата и бордеи на „падналите създания“.
Децата не се учудваха на мръсотията в стаите, на дървениците, мизерната мебелировка. След смъртта на баща им майката живееше в постоянна паника, че ги чака просешка тояга. Родя и Лара бяха свикнали да чуват, че са на ръба на гибелта. Разбираха, че не са улични деца, но дълбоко в тях се загнездваше страх от богатите, както го има у децата от сиропиталищата.
Жив пример за такъв страх им даваше майка им. Амалия Карловна беше пълничка блондинка на около тридесет и пет години, при която сърдечните кризи се сменяха с пристъпи на изглупяване. Беше ужасно плахо същество и до смърт се боеше от мъжете. Затова от страх и вълнение непрекъснато попадаше от едни прегръдки в други.