След този момент отпреди 500 000 години разликите между човешките популации на Африка, Западна и Източна Евразия са продължили да стават още по-отчетливи по отношение на скелетните детайли. Например популацията на Европа и Западна Азия от периода между 130 000 и 40 000 г. пр.Хр. е представена с особено много скелети, известни в науката като „неандерталски“ и понякога класифицирани като отделен човешки вид, Homo neanderthalensis. От анимационните филми днешният зрител може да остане с впечатлението, че това са били някакви „безмозъчни“ и маймуноподобни грубияни, живеещи в дупки и пещери, но печалната истина е, че мозъците на неандерталците всъщност са били малко по-големи от нашите. Те са и първите човешки същества, оставили след себе си убедителни доказателства, че са погребвали своите мъртви и са се грижели за болните си събратя. Затова пък каменните им сечива изглеждат все още доста „нескопосни и груби“ в сравнение с идеално полираните каменни брадви на днешните новогвинейци, а и най-често не са били изработвани в стандартни форми, съобразени с различните им функции.
Съхранилите се скелетни фрагменти в Африка са сравнително малко на фона на изобилието от неандерталски останки, но затова пък се оказват доста по-близки до тези на съвременните хора, ако ги сравним с тогавашните „европейци“. Броят на аналогичните човешки останки в Източна Азия е дори още по-малък, но и те се различават на вид от африканските и неандерталските кости. Колкото до „лайфстайла“ на този етап, най-красноречивите свидетелства са каменните изделия и дивечовите кости, натрупали се с течение на хилядолетията в южната част на Африка. Макар и да са имали по-„модерно“ изглеждащи скелети в сравнение със своите неандерталски съвременници, тези африканци отпреди 100 000 години са изработвали абсолютно същите „груби и нескопосни“ сечива като тях, при които е нямало и помен от стандартизирани форми. Не са съхранени и никакви техни художествени творби. Ако съдим по костите на животните, които са ловували, ловните им умения също не са били особено впечатляващи, тъй като са били ориентирани главно към някои по-лесни за убиване и общо взето безобидни твари. Тоест тези африканци все още не са били влезли в бизнеса с избиването на биволи, глигани и всякакъв друг по-опасен дивеч. Дори не са били и рибари: в поселищата им на морския бряг просто няма рибени кости, да не говорим за рибарски куки. Ето защо можем да кажем, че и на тях, и на неандерталците все още е липсвал завършеният човешки облик.
Човешката история (в по-тесния смисъл на думата) започва всъщност преди петдесет хилядолетия — в момента, който аз наричам „Големият скок напред“. Най-ранните сигурни свидетелства за този „скок“ идват от Източна Африка и това са първите стандартизирани каменни сечива, както и огърлици (от стридени черупки). Подобно развитие явно е настъпило скоро и в Близкия Изток и Югоизточна Европа, след което — преди около 40 000 години — се е прехвърлило и в Югозападна Европа, където се натъкваме на изобилие от артефакти край вече напълно „съвременните“ скелети на т.нар. кроманьонци. Затова и боклукът, натрупал се в кроманьонските поселища, е далеч по-интересен за археолозите и не оставя никакво съмнение, че вече си имаме работа със съвременни хора (и в биологически, и в поведенчески план).
В тези кроманьонски сметища учените откриват не само каменни сечива, но и изделия от кост — фактът, че вторият материал е далеч по-удобен за обработване (например във вид на рибарски куки) така и не е бил подобаващо оценен от предните поколения. Тези сечива са изработени в най-различни и характерни форми, които изглеждат достатъчно съвременно, за да приемем със сигурност, че са функционирали като игли, шила, длета и т.н. На мястото на дотогавашните състоящи се от една-единствена част сечива от рода на ръчните „точила“ и „стъргалки“ вече се появяват многосъставни. Сред по-сложните кроманьонски оръжия срещаме харпуни и приспособления за хвърляне на копия, впоследствие еволюирали в лъкове и стрели — предшествениците на пушките и другите по-комплексни оръжия от по-модерните времена. Тези ефикасни средства за убиване от безопасно разстояние са позволявали вече и лова на по-опасен дивеч, например носорози и слонове, а изобретяването на въжето (от което са можели да изплитат мрежи, корди и примки) е позволило на свой ред включването на рибите и птиците в менюто на нашите предци. Останките от колиби и съшити дрехи свидетелстват за значително нарасналите им умения да оцеляват при по-студен климат, а накитите и грижливо погребаните скелети показват един наистина революционен поврат в естетическата и духовната сфера.