Във връзка с горното трябва да посочим, че през ледниковите епохи е замръзвала една огромна част от океанските води, поради което морското ниво по целия свят е спадало със стотици футове в сравнение със сегашното. В резултат на всичко това там, където днес се намират сравнително плитките морета между индонезийските острови Суматра, Борнео, Ява и Бали, са се появили провлаци. (Впрочем същото се е случило и с други по-плитки протоци, например Беринговия и Ламанша.) Така югоизточният край на азиатския материк се е озовал на цели 700 мили по̀ на изток от сегашното си местоположение. Въпреки това централните индонезийски острови — тези между Бали и Австралия — са останали обкръжени и разделени от дълбоки протоци. Тоест, за да се стигне от азиатския материк до Австралия/Нова Гвинея по това време, е било нужно да се прекосят минимум осем такива пролива, най-тесният от които е бил широк поне 50 мили. Най-често протоците са разделяли острови, между които е съществувала визуална връзка, но затова пък Австралия никога не се е виждала дори и от най-близките индонезийски острови, Тимор и Танимбар. А това означава, че заселването на Нова Гвинея и Австралия задължително е изисквало мореплавателски умения и е станало доста след като човечеството ги е развило (най-ранните свидетелства за което са от областта на Средиземноморието). Тези умения се развиват повсеместно едва след трийсет хилядолетия, което ще рече преди около 13 000 години.
На първо време археолозите не изключваха възможността, че тази колонизация е започнала случайно — примерно неколцина рибари са отплували от някой индонезийски остров и еднодръвката им е била отнесена навътре в морето. Според един от най-„смелите“ сценарии тази първа вълна от заселници всъщност се е състояла само от една млада, но затова пък бременна жена, носеща в утробата си мъжка рожба. Но поддръжниците на теорията за спонтанна колонизация бяха неприятно изненадани от последвалите открития, че и някои острови на изток от Нова Гвинея са били колонизирани скоро след като на нея е стъпил човешки крак (за което се предполага, че е станало преди около 35 000 години). Говоря за Нова Британия и Нова Ирландия от архипелага Бисмарк и Бука от Соломоновите острови. Бука например със сигурност не се е виждал и тогава от най-близкия западен остров и за да стигне дотам, човек е трябвало да прекоси водна бездна, широка около сто мили. Това означава, че първите австралийски и новогвинейски заселници са били и мореплаватели, т.е. вече са можели целенасочено да преодоляват водните пространства до най-близките острови, видими на хоризонта, а от време на време да стигат и до невидимите, макар и не непременно по собствено желание.
Заселването на Австралия/Нова Гвинея вероятно е свързано с още един голям „пробив“, освен първите стъпки в мореплаването и първата по-мащабна експанзия след достигането на Евразия, а това е първото масово изтребление на по-едрите животни от страна на хората. В днешните ни представи именно Африка е континентът на големите бозайници. Съвременната Евразия също разполага с много техни разновидности, макар и не в такова изобилие, каквото срещаме в Серенгети — например азиатските носорози, слонове и тигри, както и европейските лосове, мечки и (поне до класическата епоха) лъвове. Днес Австралия/Нова Гвинея не предлагат техни равностойни аналози — всъщност най-едрият бозайник на тези ширини е 50-килограмовото кенгуру. Но в по-далечното минало те също са разполагали с пълен комплект от такива бозайници, между които гигантското кенгуру, подобното на носорог двуутробно, наречено дипротодонт, което е достигало размерите на днешните крави, както и още едно двуутробно, този път „леопард“. Там се е разхождала и една бягаща, подобна на щраус птица, чиято жива маса е стигала и до 200 килограма, както и някои впечатляващо големи влечуги, от които бих посочил еднотонния гущер, гигантския питон и сухоземния крокодил.
Всички тези австралийски и новогвинейски гиганти (т.нар. мегафауна) са изчезнали след пристигането на хората. Точната дата на това събитие все още е под въпрос, но археологическите разкопки в Австралия на различни поселища, възникнали в хода на десетки хилядолетия и в които са открити по-големи количества животински кости, показват, че големите бозайници са изчезнали още преди 35 000 години. Което пък потвърждава предположението, че мегафауната е изтребена скоро след първата поява на човека по тези земи.