Накъсо, тези противоположни резултати от австронезийската експанзия са нагледен пример за ролята на производството на храни при човешките миграции. Австронезийските производители са мигрирали в два региона (Нова Гвинея и Индонезия), заемани дотогава от народи, които най-вероятно са били сродни помежду си. Жителите на Индонезия все още са били ловци-събирачи, докато тези на Нова Гвинея са произвеждали храни, развивайки повечето компоненти на това производство (гъсти популации, резистентност към определени заболявания, по-напреднали технологии и прочее в същия дух). Поради всичко това австронезийската вълна е помела безпощадно коренните индонезийци, но се е разбила в региона на Нова Гвинея, по същия начин както не е успяла да преодолее австроазиатските и тай-кадайските производители на храни в тропическа Югоизточна Азия.
Ето че проследихме целия ход на австронезийската експанзия — през цяла Индонезия до бреговете до Нова Гвинея, както и в тропическа Югоизточна Азия. В Глава XIX ще проследим хода й през Индийския океан до Мадагаскар. В Глава XV се запознахме с екологичните бариери, попречили на австронезийците да се установят в северната и западната част на Австралия. Следващите фази на експанзията са протекли, когато лапитските грънчари са отплавали на изток в Тихия океан — след Соломоновите острови, за да се озоват в един обширен островен регион, където дотогава не са живели човешки същества. Някъде около 1200 г. пр.Хр. лапитските чирепи и познатият ни триумвират — прасета, кокошки и кучета — плюс всички останали белези на австронезийската култура се появяват и на архипелазите Фиджи, Самоа и Тонга, които отстоят на повече от хиляда мили от Соломоновите острови. В началото на нашата ера повечето от изброените белези (с едно фрапиращо изключение — керамиката) се появяват и на източнополинезийските острови, включително Дружествените и Маркизите. По-нататък това велико преселение с канута е стигнало на север до Хаваите, на изток до Пинкерн и Великденския остров, а на югозапад до Нова Зеландия. Днес коренното население на повечето от тези острови е полинезийско, което означава, че тези хора са преки потомци на лапитските грънчари. Езиците им са австронезийски, при това доста близки с тези от региона на Нова Гвинея, а основните им земеделски култури фигурират и в австронезийския „пакет“: таро, ямс, банани, кокосови орехи и хлебно дърво.
Със заселването на Чатъмските острови (за които стана дума в Глава II), осъществено в началото на XV в., или само стотина години преди европейските „изследователи“ да проникнат и в тази част на света, най-сетне е дошъл краят и на това най-мащабно начинание, предприемано някога от азиатци — покоряването на Пасифика. Тази хилядолетна традиция на дръзновени океански плавания е започнала, когато предците на Вивор са се разпръснали из Индонезия, за да стигнат след време и до Нова Гвинея и Австралия, а е отшумяла чак когато са били постигнати всички „насрещни цели“ и почти всички обитаеми острови в Тихия океан вече са били заселени.
Всеки, който се интересува от световната история, би извлякъл ценни поуки от тази на човешките общества в Източна Азия и Пасифика, защото тя предлага безброй примери за начините, по които околната среда моделира историята. В зависимост от родната си географска среда хората от Източна Азия и тези от Пасифика са имали и различен достъп до подходящи за доместикация диви растения и животни, както и различни възможности за контакти с други хора. Тоест постоянно се е повтарял познатият ни вече модел: тези, които са имали подходящи условия за производство на храни, а и самото им местоположение е благоприятствало дифузията на технологии от други места, са измествали другите, лишени от тези предимства. Но и винаги, когато една вълна от колонисти е заливала различни екологични среди, потомците им също са се развивали по различен начин.