Америка обаче е била поставена в коренно различна ситуация: разполагала е само с един одомашнен едър бозайник — ламата (и алпаката), ограничен при това в един сравнително малък отрязък от Андите и перуанското крайбрежие. Освен че са били използвани като товарни животни, ламите са осигурявали месо, въ̀лна и кожа, но никога мляко (поне за човешка консумация). В науката не е регистриран случай, в който ламите да са изпълнявали функциите на ездитни или впрегатни животни, а и никога не са се превръщали в „енергийни източници“, нито пък са играли съществена роля във военното дело.
Тези драстични различия между евразийските и коренните американски общества се дължат най-вече на изчезването (или изтреблението) в края на Плейстоцена на повечето едри диви бозайници в Северна и Южна Америка. В противен случай модерната история може би е щяла да се развие по съвършено различен начин. И тогава Кортес и неговата сбирщина авантюристи, стъпили на мексиканския бряг през 1519 г., най-вероятно са щели да бъдат изтикани обратно в морето от ацтекската кавалерия, яхнала коне от местни американски породи. И вместо ацтеките да измират като мухи от задморската едра шарка, испанците са щели да бъдат покосявани от американски вируси, пренасяни от резистентните към тях ацтеки. А в един момент тези американски цивилизации, намерили адекватно приложение на животинската сила, може би са щели да изпратят свои „конкистадори“ да опустошат цяла Европа. Но всички тези хипотетични варианти са били осуетени още преди хилядолетия с изчезването на едрите бозайници.
Въпросният катаклизъм е оставил Евразия с много повече „кандидати за доместикация“, отколкото са можели да предложат и двете Америки заедно. Вярно е, че повечето са отпаднали от надпреварата по една или друга причина. Но така или иначе Евразия се е сдобила с цели тринайсет вида едри домашни бозайници, а двете Америки — само с един (и то с доста ограничено разпространение). Затова пък и двете полукълба са разполагали с домашни птици и по-дребни бозайници. В Америка това са били пуйката, морското свинче и мускусната патица (одомашнени в локални мащаби) и далеч по-широко разпространеното куче, докато в Евразия тези функции са били поети от кокошките, гъските, патките, котките, кучетата, зайците плюс пчелите, копринените буби и още някои. Но практическият ефект на всички тези животинки, взети заедно, е бил доста скромен в сравнение с този, постигнат от по-едрите им събратя.
Евразия и двете Америки са се различавали и по производството си на растителни храни, независимо че в случая отликите не са така отчетливи както в животновъдството. През същата 1492 г. земеделието вече е било широко разпространено в Евразия. Сред малкото останали ловци-събирачи, неразполагащи с насаждения и домашни животни, са били айните от Северна Япония, сибирските общества, които не са били опитомили елена, и отделни малки групи, разпръснати в джунглите на Индия и тропическа Югоизточна Азия, които обаче са търгували със съседите си земеделци. Имало е и трети тип общества, най-вече пастирите-номади от Централна Азия и еленовъдите лапи и самоеди от Арктика, които са имали домашни животни, но почти не са познавали земеделието. На практика всички останали евразийски общества вече са били усвоили земеделието и животновъдството.
Земеделието е било широко разпространено и в двете Америки, но тук ловците-събирачи са заемали значително по-голям дял от общата територия, отколкото в Евразия. Регионите без производство на храни са включвали цялата арктическа част на Северна Америка и съответните зони в Южна Америка, канадските прерии и целия „див Запад“ (с изключение на няколко анклава в югозападната му част, където е било развито иригационно земеделие). Изненадващото е, че в числото им са влизали и земите, които след идването на европейците са се превърнали в техни житници и най-производителни животновъдни региони: американските щати по тихоокеанското крайбрежие, канадският „житен пояс“, аржентинските пампаси и субтропическата зона на Чили. Дотогавашната липса на производство на храни в тези региони може да се обясни само с липсата на подходящи за доместикация местни животни и растения, както и на географските и екологични бариери, попречили да бъдат усвоени техни аналози от други места. И тези земи са се оказвали „плодородни“ не само за европейските заселници, но понякога и за самите коренни американци, особено след като европейците са докарали там нужните животни и растения. Например някои индиански общества са станали пословични с уменията си да отглеждат коне (понякога дори едър добитък и овце) в отделни части на Великите равнини, западната част на днешните Съединени щати и аржентинските пампаси. Образът на прерийния воин, възседнал мустанг, или на навахо, прочути със своите стада овце и тъкаческите си умения, днес доминира в представите, които белите американци са си изградили за индианците, но основните компоненти на този „имидж“ са станали възможни едва след 1492 г. Тези примери ясно показват, че единствените липсващи съставки, които не са позволили появата на интензивно производство на храни в по-голямата част на двете Америки, са били домашните животни и самите насаждения.