С изключение на ескимоско-алеутското семейство в Арктическа Америка и на-дене, чиито представители живеят в Аляска, Северозападна Канада и Югозападните щати (например добре познатите ни навахо и апачи), Новият свят като цяло не предлага примери за някакви по-мащабни езикови експанзии. Повечето специалисти по коренни американски езици дори не признават други големи и ясно обособени семейства освен двете, които току-що споменахме. Те са склонни да делят всички останали американски езици (чийто брой по различни оценки се движи от 600 до 2000) на стотина групи и изолирани езици. Напоследък някои щатски езиковеди оспорват този възглед, например Джоузеф Грийнбърг, според когото всички коренни американски езици (с изключение на ескимоско-алеутските и на-дене) влизат в едно общо семейство, америндското, делящо се на дузина подсемейства.
Разпространението на някои подсемейства (или групи, ако използваме традиционната класификация) вероятно също се дължи на експанзиите на отделни човешки популации, свързани най-вече с производството на храни. В тази категория попадат юто-ацтекските езици, говорени не само в Мезоамерика, но и в Западните щати, ото-мангуанските (или отоми-миштеко-сапотекските) в Мезоамерика, начес-мускогските в Югозападните щати и аравакските в Западните Индии. Трудностите, които срещат езиковедите при класификацията на коренните американски езици, в известен смисъл отразяват и трудностите, на които са се натъквали и някогашните индиански общества при разселението си из Новия свят. Но едно поне е сигурно: ако някое индианско общество, развило интензивно производство на храни, бе успяло навремето да заеме и по-обширна територия със своите насаждения и домашни животни, то щеше да остави и съответните следи — например по-ясно обособени езикови семейства, както това е ставало в Евразия, а връзките между отделните американски езици нямаше да са обект на такива ожесточени спорове.
Ето че идентифицирахме трите основни фактора, осигурили предимство на европейските нашественици в Новия свят: по-добрият, „летящ“ старт на Евразия по отношение на уседналостта; по-високата ефективност на нейното производство на храни, дължаща се на по-богатия избор от подходящи за доместикация растения и най-вече животни; а също така и липсата на по-сериозни географски и екологически бариери пред вътрешноконтиненталната дифузия. Има и още един, четвърти, попадащ в сферата на умозримото, към който ни насочва учудващата липса на инвенции в Новия свят: например андийските общества не са успели да открият колелото и писмеността, макар и да са просъществували почти толкова дълго, колкото и аналогичните по-сложно структурирани общества в Мезоамерика, които обаче са направили тези открития. Но дори и на тях колелото е служело по-скоро за забавление и впоследствие е било забравено. Дори и мезоамериканците не са стигнали до идеята за ръчна количка, която отрано е навлязла в древнокитайския бит. Тази озадачаваща „неинвентивност“ напомня също така озадачаващата „неинвентивност“ (или по-скоро нежелание да се възползваш от новостите), наблюдавана не само в средновековна Япония, но и сред някои по-малки и изолирани общества като тасманийците и австралийските аборигени, а и обитателите на полинезийските острови и арктическата зона в Северна Америка. Разбира се, Новият свят като цяло трудно може да бъде наречен „малък“: общата площ на двете Америки отговаря на 76% от тази на Евразия, а и населението им през 1492 г. едва ли е отстъпвало много по численост на евразийското. Но както видяхме, Новият свят е бил разкъсан на „острови“, които почти не са поддържали отношения помежду си. Може би странната съдба на индианските колелета и писмени системи илюстрира същите принципи, които проличават в една по-крайна форма в историята на същинските островни общества.