След самостоятелното си развитие в продължение на близо 13 000 години, накрая, през последното хилядолетие, най-напредналите американски и евразийски общества са влезли и в открит сблъсък. Дотогава единствените контакти между Стария и Новия свят са се ограничавали със спорадични срещи между ловците-събирачи от двата бряга на Беринговия проток.
Не е имало например никакви опити от страна на коренните американци да колонизират Евразия, освен в района на Беринговия проток, където една малка популация от родени в Аляска ескимоси (от племето инуит) са успели да се заселят и на отсрещния сибирски бряг. Първият документиран опит за евразийска колонизация е бил осъществен от норвежки мореплаватели в арктическата и субарктическата зона на Северна Америка (вж. Фигура 18.1). Същите викинги са колонизирали Исландия през 874 г. от нашата ера, а по-късно, през 986 г., исландските колонисти са колонизирали и Гренландия, а накрая гренландските колонисти многократно са посещавали североизточното крайбрежие на Северна Америка в периода между 1000 и 1350 г. Единствените следи от викинги, които археолозите са открили в Новия свят, са в Нюфаундленд. Най-вероятно това е полумитичната „Винландия“, описвана в скандинавските саги, където се споменава и за плавания до други земи, разположени доста по̀ на север, а това пък може да са източните брегове на островите Бафин и Лабрадор.
Условията в Исландия са позволявали развитието на скотовъдство и (съвсем ограничено) земеделие, а площта й е била достатъчна една относително малка норвежка популация да се съхрани и до наши дни. По-голямата част на Гренландия обаче е скована от ледове и дори двата й фиорда, предлагащи най-благоприятни условия, са играли само маргинална роля във викингското производство на храни. Броят на гренландските колонисти никога не е надвишавал няколко хиляди. Те винаги са зависели от вноса на храни и желязо от Норвегия, както и на дървесина от бреговете на Лабрадор. За разлика от Великденския и другите по-отдалечени полинезийски острови, Гренландия не е успяла да изгради някакво самодостатъчно общество от производители на храни, независимо че е осигурявала нужните ресурси за инуитските ловци-събирачи, обитавали я преди и след периода на викингската инвазия. Но и населението на самата Норвегия, както и на Исландия, е било твърде малочислено и бедно, за да продължи да оказва някаква по-съществена подкрепа на гренландските колонисти.
С настъпването на т.нар. Малка ледникова епоха през XIII в. общото захлаждане в Северния Атлантик усложнява допълнително и без това трудните условия за производство на храни в Гренландия, както и плаванията дотам от Норвегия или Исландия. Последният известен ни контакт между гренландци и европейци е бил осъществен през 1410 г., когато бурите принудили един исландски кораб да се отклони от курса си. Когато европейците възобновяват през 1577 г. визитите си в Гренландия, норвежката колония вече не е съществувала, вероятно изчезнала безследно още през XV в.
Затова пък северноамериканското крайбрежие очевидно е попадало извън обсега на корабите, отплавали от самата Норвегия, особено като имаме предвид нивото на скандинавската технология през периода от 986 до 1410 г. Подобни визити е можело да се осъществят само от Гренландия, през онези двеста мили на Дейвисовия проток. Естествено, вероятността една толкова малка и маргинална колония да предприеме проучвателни и завоевателни експедиции в Северна Америка, а след това да пристъпи и към нейното масово заселване, е била равна на нула. Дори и това единствено викингско поселище в Нюфаундленд едва ли е било нещо повече от временен лагер, в който през някои зими са се приютявали няколко десетки души. А и в сагите се споменава за нападенията на т.нар. „скраелинги“ — най-вероятно нюфаундлендски индианци или пък ескимоси от Дорсет.