Най-необичайното в този списък отново е с отрицателен знак. Той не включва нито един от едрите бозайници, с които Африка отколе се слави, а и ги притежава в огромни количества — зебри и гнута, носорози и хипопотами, жирафи и биволи. А както ще видим, този факт е имал също толкова дълготрайни последствия в африканската история, колкото и липсата на култивирани местни растения в субекваториална Африка.
Този кратък преглед на основните африкански хранителни ресурси ни помага да разберем, че някои от тях са изминали доста дълъг път от своите родни места във вътрешността на Африка и извън нея. Както и навсякъде другаде по света, някои хора в Африка са извадили по-голям късмет от останалите, т.е. „случили“ са с домашни растения и животни, които са получили почти наготово от естествената си среда. По аналогия с австралийските ловци-събирачи, погълнати от вълната на британските колонисти (отхранени с говеждо и хляб), бихме могли да предположим, че ако не всички, то поне част от тези африкански „късметлии“ са се възползвали от предимствата си, за да поглъщат своите съседи. А сега нека се обърнем към археологическите данни, за да разберем кой кого е поглъщал и кога…
Какво може да ни каже археологията за датите и местата, на които са възникнали земеделието и скотовъдството в Африка? Всеки читател, запознат с историята на западната цивилизация, най-вероятно е убеден (за което едва ли трябва да го упрекваме), че производството на храни в Африка е започнало в долината на Нил, или, с други думи, в Древен Египет, земята на фараоните и пирамидите. В края на краищата, през III хилядолетие пр.Хр. този Египет несъмнено е бил най-сложното общество на африканския континент и едно от първите книжовни средища в целия свят. Само че най-ранните археологически свидетелства за производство на храни идват не от Египет, а от Сахара.
Вярно е, че днес по-голямата част от Сахара е толкова суха, че там не никне дори трева, но това невинаги е било така. Между IX и IV хилядолетие преди нашата ера Сахара е била далеч по-гостоприемна, имала е безброй езера и е гъмжала от дивеч. През този период нейните жители са започнали да отглеждат говеда и да изработват най-различни керамични изделия, след което в сферата на заниманията им са влезли овцете и козите, а може би са направили и първите си стъпки в култивирането на сорго и просо. И този сахарски пасторализъм е предшествал появата — около 5200 г. пр.Хр. — на производството на храни в Египет (под формата на пълния пакет със зимни насаждения и домашни животни от Азия). Но подобно производство е възниквало и на други места — в Западна Африка и Етиопия, а около 2500 г. пр.Хр. пастирите и техните стада вече са били прекосили днешната граница между Етиопия и Кения.
Всички тези изводи се основават на археологически свидетелства, но ние разполагаме и с още един метод, за да датираме появата на домашни растения и животни — като сравняваме съответните думи в съвременните езици. Съпоставката на тези названия в днешните южнонигерийски езици (спадащи към нигеро-конгоанското семейство) показва, че те могат да бъдат класирани в три групи. В първата попадат названията на някои точно определени насаждения, които звучат много сходно във всички южнонигерийски езици. Това са западноафриканският ямс, маслодайната палма и ко̀лата — все растения, за които знаем от ботаниката и от някои други науки, че са били част от флората на Западна Африка и за първи път са били култивирани именно там.
След това идват насажденията, чиито названия съвпадат само в рамките на една малка подгрупа на южнонигерийските езици. Това пък са земеделски култури, за които се смята, че са от индонезийски произход — например бананите и азиатският ямс. Очевидно те са стигнали до Южна Нигерия едва когато местните езици са започнали да се разделят на подгрупи, всяка от които е изковала свое название за новите растения и то е било наследено само от онези съвременни езици, попадащи в нейните рамки.
В третата група са названията, свързани не с конкретни езикови групи, а с търговските маршрути. Става дума за културни растения от Новия свят като царевицата и фъстъците, за които знаем, че са въведени в Африка след началото на редовния презокеански трафик (1492 г.) и разпространили се по местните търговски пътища, често запазвайки своите португалски или други чуждоезични имена.
Ето защо, дори и да не разполагаме с нужните ни ботанически и археологически данни, ние също можем да докажем — този път с помощта на езикознанието, — че на този континент най-напред са били култивирани някои местни западноафрикански растения, после са дошли индонезийските насаждения, а накрая и тези, донесени тук от европейците. Историкът от Калифорнийския университет Кристофър Ерет също прибягва до лингвистиката, за да определи последователността, в която отделните земеделски култури са били усвоявани от представителите на различни езикови семейства. С помощта на един по-специфичен метод — глотохронология, базиращ се на темпото, с което названията на земеделските култури са се променяли през историческата епоха — учените, работещи в сферата на сравнителното езикознание, също могат да дадат своя принос в историята на земеделието, защото могат да изчислят кога са били култивирани (или са били донесени от другаде) самите насаждения.