Ако съчетаем по-преките, археологически свидетелства с по-косвените от сферата на езикознанието, ще стигнем и до извода, че хората, които са култивирали соргото и просото в Сахара преди няколко хилядолетия, са говорели на същия праезик, от който са произлезли днешните нилото-сахарски езици. По тази логика и хората, култивирали за първи път съобразените с по-влажен климат насаждения в Западна Африка, би следвало да са говорели на праезика, от който са произлезли днешните нигеро-конгоански езици. И накрая, представителите на най-древните афроазиатски езици в Етиопия най-вероятно са култивирали някои местни растения и със сигурност първи в цяла Северна Африка са въвели земеделските култури от Плодородния полумесец.
Ето как данните, извлечени от названията на растенията в съвременните африкански езици, ни дават основание да предположим, че преди хилядолетия в Африка са били говорени поне три основни „праезика“: нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски. Имаме достатъчно основания да предположим, че е съществувал и някакъв койсански „праезик“ — отново с помощта на езикови данни, макар и не названия на насаждения, тъй като, както вече знаем, предците на днешните койсани не са успели да култивират нито едно растение. Поне едно е сигурно: Африка, в която днес се говорят 1500 езици и наречия, е достатъчно голяма, за да е приютявала навремето и много повече от тези четири хипотетични „праезика“. Но по някакви причини останалите са изчезнали — било защото хората, които са говорели на тях, са забравили „майчиния“ си език (като пигмеите), било защото самите тези хора са изчезнали от лика на земята…
Оцеляването на тези четири африкански семейства (в които не влиза един сравнително отскоро появил се австронезийски език, малгашкият, говорен само в Мадагаскар) едва ли се дължи на факта, че са били по-ефикасни средства за комуникация. Тук по-скоро става дума за поредния каприз на историята — просто предците на тези, които днес говорят на нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски езици, са били случили с местожителство, за да се сдобият своевременно с домашни растения и животни, а това пък им е позволило да увеличат многократно броя си и впоследствие да изместят „другоезичните“ или да им наложат собствените си езици. Малкото останали днес койсани са оцелели главно поради своята изолираност в по-безводните области на Южна Африка, които не са били подходящи за земеделие от бантуски тип.
Преди да проследим как койсаните са оцелели под напора на бантуската вълна, нека видим какво ще ни каже археологията за другата по-мащабна праисторическа миграция на човешки маси в Африка — австронезийската колонизация на Мадагаскар. Археолозите, работили там, вече са доказали, че австронезийците са пристигнали в Мадагаскар през периода между IV и IX в. от нашата ера. Тук австронезийците са попаднали (и са пристъпили към методичното изтребване) на една свръхнеобичайна фауна, изглеждаща така, сякаш е дошла от друга планета, просто защото представителите й са били еволюирали само в Мадагаскар по време на продължителната му изолация от останалия свят. В числото им са влизали гигантски слонски птици, примитивни примати, наречени лемури и с размерите на горили, както и хипопотами-джуджета. При разкопките на най-древните човешки поселища в Мадагаскар са открити останки от железни сечива, добитък и насаждения, така че тези колонисти не са били просто екипажът на някое рибарско кану, отклонило се от курса си — тук става дума за експедиция в пълния смисъл на думата. Как обаче е била осъществена тази праисторическа експедиция, прекосила разстояние от 4000 мили?
Един от отговорите на загадката се крие в старинната навигаторска книга, Периплос на Еритрейско море, съставена от някакъв анонимен търговец, живял в Египет през II в. Въпросният търговец описва един вече функциониращ търговски маршрут, свързващ Индия и Египет с бреговете на Източна Африка. С разпространението на исляма през IX в. тогавашната търговия в района на Индийския океан става и много по-добре документирана археологически с многобройните находки на средноизточни (понякога дори и китайски) изделия от рода на керамика, стъкло и порцелан в източноафриканските крайбрежни селища. Явно в тях търговците са изчаквали да задухат по-благоприятни ветрове, за да могат да прекосят директно океана от Източна Африка до Индия. Когато португалският мореплавател Васко (Вашку) да Гама става първият европеец, заобиколил най-южния край на Африка (нос Добра надежда) и достигнал кенийските брегове през 1498 г., той попада на суахилски заселници и дори си наема местен навигатор, който го отвежда до Индия точно по този маршрут.