Имало е обаче и друг, също доста оживен маршрут, но по̀ на изток — между Индия и Индонезия. Затова смятам, че австронезийските колонисти най-вероятно са стигнали по него от Индонезия до Индия, а след това са поели по другия, на запад към Източна Африка, където са се съюзили с някои африканци и заедно са открили Мадагаскар. Този съюз между австронезийци и източноафриканци се наблюдава и днес в малгашкия език, който е австронезийски, но съдържа и много думи от бантуските езици, говорени на кенийското крайбрежие. Затова пък в самите кенийски езици липсват ответните заемки, а и другите следи от австронезийско присъствие в Източна Африка са доста оскъдни, ако изключим музикалните инструменти, за които се предполага, че са от индонезийски произход (ксилофоните и цитрите) и, разбира се, австронезийските насаждения, изиграли толкова важна роля в африканското земеделие. Ето защо в мен се прокрадва и следната догадка: дали пък австронезийците, вместо да хванат по-лесния път (през Индия и Източна Африка), не са подкарали канутата си направо през Индийския океан, за да открият първо Мадагаскар и чак след това Източна Африка? Но така или иначе мистерията около този най-озадачаващ факт, свързан с човешката география в Африка, остава неразбулена…
Какво може да ни каже археологията за другата по-мащабна човешка миграция в по-новата африканска праистория — бантуската експанзия? От антропологическите и езикови данни за съвременните африканци видяхме, че субсахарска Африка далеч не винаги е била онзи „черен континент“, както си я представяме днес. Напротив, данните по-скоро загатват, че пигмеите някога са се простирали в джунглите на цяла Централна Африка, а койсаните — във всички по-сухи области на субекваториална Африка. Може ли обаче археологията да потвърди тези предположения?
Ако говорим за пигмеите, отговорът ще е: „Поне засега — не“, просто защото археолозите все още не са се добрали до някакви по-древни човешки скелети в екваториалните джунгли. Но що се касае до койсаните, отговорът ще е категорично „Да“. В Замбия, или най-северната граница на сегашния койсански ареал, археолозите са открили черепи, напомнящи тези на днешните койсани, както и каменни сечива, които почти с нищо не се отличават от тези, които койсаните са продължавали да изработват, когато европейците са пристигнали в Южна Африка.
Колкото до това — как бантусите са успели да изместят тези северни койсани — археологическите и езиковедските данни показват, че експанзията на древните бантуски „фермери“ от саваните във вътрешността на Западна Африка към по-влажните джунгли по крайбрежието вероятно е започнала още през 3000 г. пр.Хр. (вж. Фигура 19.4). Термините, с които и сега изобилстват всички техни езици показват, че бантусите още тогава са имали домашен добитък и някои пригодени към по-влажен климат насаждения от рода на ямс, но не са разполагали с метални сечива и затова са поставяли по-голямо ударение на риболова, лова и събирачеството. Те дори са се лишили от добитък покрай болестите, пренасяни от мухата цеце в джунглите. При разселването си в басейна на река Конго са разчиствали площи за овощни градини и са се увеличавали на брой, вследствие на което са започнали да асимилират пигмейските ловци-събирачи или да ги изтласкват в по-непроходимите участъци на екваториалните джунгли.