Но ако все пак храним някакви надежди, че ще намерим и отговорите на тези въпроси, най-напред трябва да уточним начините, по които ще идентифицираме регионите, в които е възникнало производство на храни, датите на появата му, както и местата и моментите, в които някое растение или животно е било одомашнено за първи път. Най-сигурните данни се получават чрез идентифициране на фосилите, открити при археологически разкопки. Повечето култивирани растителни и животински видове се различават морфологически от своите диви предци: например домашният добитък и овцете са с по-малки размери (за разлика от домашните птици и ябълките), култивираният грах е с по-тънка и по-гладка обвивка, а рогата на домашните кози приличат вече на тирбушони, а не на ятагани. Затова и фосилите, на които се натъкват археолозите, могат лесно да се идентифицират и показват ясно нивото, което производството на храни е било достигнало на определено място и в определен момент. Но когато останките са само от диви животни, това определено не ни дава основания да твърдим, че е имало такова производство, камо ли да го свързваме с тогавашните ловци-събирачи. На свой ред производителите на храни, особено най-ранните, са продължавали да събират диви растения и да ловуват, така че останките от храни в техните поселища често включат и диви, наред с култивираните видове.
Археолозите датират производството на храни, като подлагат на радиовъглероден анализ намерените хранителни останки. Този метод се базира на бавното разпадане на радиоактивния въглерод 14, един съвсем незначителен компонент на елемента въглерод — безспорния носител на „искрицата живот“ — в нерадиоактивния изотоп, азот 14. Този въглерод 14 постоянно се генерира в атмосферата от космическите лъчи. Растенията поемат в себе си атмосферния въглерод, който съдържа известен и относително постоянен дял от въглерод 14, чието съотношение към преобладаващия изотоп, въглерод 12, е едно към един милион. На свой ред растителният въглерод започва да оформя телата не само на животните-вегетарианци, но и на месоядните, които пък консумират своите тревопасни събратя. Когато обаче някое от тези растения (или животни) умре, половината от съдържащия се в него въглерод 14 се разпада и превръща във въглерод 12, а този процес се повтаря на всеки 5700 години. Това означава, че след около 40 000 години съдържанието на въглерод 14 в техните останки ще е съвсем ниско и толкова трудно измеримо, че на практика ще е неразличимо от примесените с него материали от по-късно време, които също съдържат въглерод 14. В такъв случай, ако искаме да изчислим възрастта на даден археологически обект, ще трябва да отчетем и съотношението на съдържащите се в него съставки — въглерод 14 и въглерод 12.
Радиовъглеродният анализ е свързан с многобройни чисто технически проблеми, поне два от които си заслужават да бъдат споменати тук. Единият е, че до 80-те години на XX в. този метод се нуждаеше от сравнително големи количества въглерод (от порядъка на няколко грама), надвишаващи онези, които по принцип се съдържат в семената или костите. По тази причина учените се въздържаха да датират материалите, открити в близост до проучвания от тях обект, и приемаха, че те така или иначе са „свързани“ с хранителните останки — тоест, че са оставени по същото време и от същите хора, които са ни оставили и мостри от своята храна. Типичен пример в това отношение бяха въглените от огньовете на праисторическите хора.
Уви, археологическите обекти не са някакви плътно запечатани „капсули“, които съхраняват материали, поставени в тях в един и същ ден. Работата е там, че материалите, оставени по различно време, може и да се смесят помежду си, докато червеите, гризачите и други подобни проравят тунели в земята. Затова и въглените могат в един момент да се озоват съвсем близо до останките от някое растение или животно, увехнало или пък изядено в съвсем друг момент, отстоящ на хилядолетия от този, в който е бил накладен самият огън. Напоследък археолозите като че ли успяват да заобиколят този проблем с помощта на една нова техника, наричана „спектрометрия на акселераторната маса“, която позволява радиовъглеродното датиране и на най-микроскопични мостри. По този начин може да бъде определена директно възрастта на малките семенца, костиците и други подобни хранителни остатъци. В някои случаи обаче се получиха и драстични разминавания между резултатите от най-новите методи за радиовъглеродно датиране (които също създават проблеми) и от по-старите. И тези несъответствия все още не са получили удовлетворително обяснение. От тях може би най-важни за целите на нашата книга са тези, свързани с опитите да бъде определен моментът, в който производството на храни е възникнало в двете Америки. Ако резултатите от по-старите, „недиректни“ методи от 60-те и 70-те години показваха, че това е станало около 7000 г. пр.Хр., то последните изследвания ни дават основания да смятаме, че то не е могло да се случи по-рано от 3500 г. преди Христа.