Вторият проблем, свързан с радиовъглеродното датиране, е в това, че съотношението на въглерод 14 и въглерод 12 в атмосферата всъщност не е константна величина, а варира леко с времето, така че всяко датиране, основано на предположението, че това съотношение е неизменно, по неизбежност допуска и някои малки систематични грешки. Параметрите на тези „допустими грешки“ по принцип също могат да бъдат определени — например, с помощта на дърветата-дълголетници, които всяка година образуват нови пръстени в столовете си. Ние можем да преброим тези пръстени и да получим една абсолютна календарна дата от миналото, а след това да проверим въглеродната проба, взета от същото дърво, за съотношението на въглерод 14 и въглерод 12. По този начин радиовъглеродните датировки могат да се „калибрирани“, за да се отчетат и промените в съдържанието на въглерод в атмосферата. В какво се изразява ефектът от тази корекция? Ако видимата (т.е. „некалибрирана“) възраст на даден материал се колебае между 6000 и 1000 г. пр.Хр., то след „калибрирането“ й тази дата най-вероятно ще се измести по-назад във времето (от няколко века до едно хилядолетие). Напоследък по-старите мостри се „калибрират“ с помощта на един алтернативен метод, базиран на един друг процес на разпадане на радиоактивните съставки, при който се оказва, че някои материали, досега датирани от 9000 г. пр.Хр., всъщност са от 11 000 г. пр.Хр.
Археолозите правят разграничение между „калибрирани“ и „некалибрирани“ дати, като добавят към първите главни, а към вторите — малки букви (примерно 3000 BC — 3000 bc). В случая обаче археологическата литература може да бъде и доста подвеждаща, тъй като в повечето книги и статии калибрираните дати също са пояснени със съкращението „пр.Хр.“ (а не „Пр.Хр.“), а авторите пропускат да обяснят каква е разликата. Например датите от последните 15 000 години, приведени в тази книга, са калибрирани. Да се надяваме, че това ще обясни и несъответствията, които читателите може би ще открият между посочените от мен дати и тези в някои стандартни справочници, свързани с производството на храни в праисторическата епоха.
Но дори да е идентифицирал — и датирал — древните останки от домашни животни или растения, как археологът ще разбере дали въпросното растение или животно е било наистина култивирано в района на находката, а не някъде другаде и чак след това внесено там? Единият метод се състои в следното: да проучи някоя карта, представяща естествената среда и разселението на дивите предци на това растение (или животно) и да прецени дали самото му култивиране не е станало най-напред там, където се срещат и неговите предци. Например нахут се отглежда на най-различни ширини — от Средиземноморието и Етиопия до Индия (където днес се реализират 80% от добивите му в света). Някой лесно би могъл да направи погрешния извод, че нахутът е бил култивиран за първи път в Индия. Само че неговият див предшественик — белият нахут — се среща само в Югоизточна Турция. Логичният извод, че нахутът е култивиран именно по тези места, се подкрепя и от факта, че най-старите свидетелства за култивиране на нахут през неолита са открити не другаде, а в Югоизточна Турция и съседна Сирия и датират от 8000 г. пр.Хр. Пак според археологическите данни нахутът се е появил на индийския субконтинент чак след пет хилядолетия.
Вторият метод, с който може да се идентифицира мястото на култивацията на дадено растение или животно, е да се отбележат на карта датите и местата, където са били открити негови култивирани форми и след това да се съпоставят. Мястото, където то се появява най-напред, би могло да е и мястото на неговата най-ранна култивация — особено ако там се среща и неговият див предшественик и ако датите на първите му появи на други места се изместват прогресивно във времето, като прогресивно нараства и разстоянието между тях и предполагаемото място на най-ранната култивация, което подсказва и как се е разпространявало. Например най-ранните следи от култивирани житни растения са открити в т.нар. Плодороден полумесец (в Близкия изток) и датират от 8500 г. пр.Хр. Скоро след това тази култура е започнала да се разпространява постъпателно на запад, за да достигне Гърция около 6500 г. пр.Хр. и Германия около 5000 г. пр.Хр. От тези данни можем да направим извода, че житото е култивирано първо в Плодородния полумесец, което се подкрепя и от факта, че дивият му предшественик се среща само в областта между Израел, Западен Иран и Турция.