Друг ареал, където местната култивация най-вероятно е започнала след усвояването на основните близкоизточни земеделски култури, е долината на река Инд. През седмото хилядолетие пр.Хр. първите земеделски общности тук са започнали да отглеждат пшеница, ечемик и някои други посеви, вече усвоени в „Плодородния полумесец“ и пристигнали на тези места през Иран. Едва по-късно те са култивирали и някои местни видове като зебуто и сусама. Аналогичен е и случаят с Египет, където производството на храни е започнало през шестото хилядолетие пр.Хр. с пристигането на посеви от Югозападна Азия, а след това местните земеделци са култивирали смокинята и един местен зеленчук, наричан чуфа.
Същият модел най-вероятно важи и за Етиопия, където още в дълбока древност е започнало отглеждането на пшеница, ечемик и други близкоизточни култури. Древните етиопци също са култивирали и някои видове, срещащи се само по техните земи, като един от тях (кафето) впоследствие се е разпространил по целия свят. Все още не знаем обаче кога точно са култивирали въпросните местни видове — преди или след пристигането на близкоизточните посеви.
Ето че възниква следният въпрос: дали в тези (и още някои) ареали, където основните земеделски култури са били внесени от Близкия изток, местните ловци-събирачи просто са заимствали тези посеви от съседите си земеделци и впоследствие сами са се захванали със земеделие? Или пък въпросните земеделски култури са донесени от нашественици-земеделци, които в тяхно лице са разполагали и с по-сигурни източници на храна, а това на свой ред им е позволило да асимилират завареното население или пък да го избият и прогонят от неговите земи?
В Египет най-вероятно се е случило първото: местните ловци-събирачи просто са включили в своя бит земеделието и скотовъдството, които са усвоили от близкоизточните си съседи, и постепенно са се отказали от „дивите“ храни. Тоест възникването на производство на храни на тези земи се е дължало на чужди земеделски култури и животни, но не и на чужди народи. Най-вероятно същото се е случило и по атлантическото крайбрежие на Европа, където местните ловци-събирачи в продължение на векове са усвоявали близкоизточните земеделски култури и животни. В Южна Африка местните ловци-събирачи — предците на днешните хои — са станали скотовъдци (но не и земеделци!), след като са се сдобили с крави и овце от по̀ северните си съседи, които пък са ги получили от Близкия изток. По подобен начин и индианските ловци-събирачи в днешните Югозападни щати постепенно сами са станали земеделци, като са усвоявали земеделски култури от Мексико. Все още разполагаме с твърде оскъдни данни, за да твърдим, че производството на храни в тези четири ареала от самото начало е било свързано и с култивирането на местни растения и животни. Нямаме данни и за това дали някогашните им жители са били изтласкани от нашественици.
На другия край се нареждат регионите, в които производството на храни със сигурност е започнало с неочакваното (и нежелано) пристигане на чужди народи с техните култивирани растения и животни. Поне за това разполагаме със сигурни данни, защото всички инвазии са били осъществени през модерната епоха от грамотни европейци, които са описали случилото се в безброй книги. Тези региони включват днешна Калифорния, северозападната тихоокеанска част на Северна Америка, аржентинските пампаси, Австралия и Сибир. Само до преди няколко века те все още са били обитавани от ловци-събирачи, в първите три случая — индианци, а в другите два — австралийски аборигени и местни сибирски народи. И тези ловци-събирачи са били избивани, заразявани, прогонвани и най-вече асимилирани от пристигащите европейски заселници (земеделци и скотовъдци), които са пренесли там родните си посеви, но след това не са култивирали никой от местните диви видове (с изключение на орехите макадамия в Австралия). Хоите, които новопристигналите в Южна Африка европейци са заварили, са били не само ловци-събирачи, но и скотовъдци, но са отглеждали само животни, не и растения. В резултат отново се е появило земеделие, зависещо изцяло от чужди култури, при което не са били култивирани местни видове и се е стигнало до огромни размествания на човешките популации.
За финал можем да кажем, че същият модел — внезапна поява на производство на храни, свързано с внесени от другаде посеви и мащабни промени в самите човешки популации — се е повтарял многократно в различни ареали през праисторическата епоха. При липсата на писмени свидетелства доказателствата за тези радикални промени трябва да се търсят в археологическите обекти или да се извличат от речниковия запас на съхранените езици. Най-добре документираните случаи са тези, в които със сигурност може да се говори за прогонване (или избиване) на завареното население, тъй като скелетите на новопристигналите хранопроизводители се различават значително от тези на ловците-събирачи, които те са изместили, а и защото първите са донесли на тези места не само култивирани растения и животни, но и керамиката. В следващите глави ще разгледаме два от най-типичните случаи: „астронезийската“ експанзия, започнала от Южен Китай и обхванала Филипините и Индонезия (Глава XVII) и тази на банту в субекваториална Африка.